Стивън Кинг - Град Отчаяние

— Как го е направил, Дейвид? Как го е направило? Как така се оказахме ние в това положение? Как всичко това се е случило, без никой да разбере? Как изобщо е могло да се случи? — Той спря, замисли се и продължи. — Има и друг въпрос: какво иска Так? Да се измъкне от дупката в земята и да се поразтъпче? Да си хапне свински котлетчета? Да смърка кокаин и да се натряска с текила? Да изчука няколко красавици като тия по телевизията? Да се срещне с Боб Дилън, да го попита какво е искал да каже с „Райските врати“? Да управлява света може би? Какво?

— Няма никакво значение — отвърна му Дейвид.

— Как така?

— Има значение само това, което Господ иска. А Господ иска от нас да отидем до „Китайската мина“. Всичко останало… са просто празни приказки.

Джони се усмихна. Усмивката му изглеждаше леко престорена.

— Виж какво ще ти кажа, юнак: това, какво Господ иска, мен ни най-малко не ме засяга.

Обърна се с гръб към тях и отвори вратата на товарното отделение. Въздухът навън беше напълно неподвижен, неочаквано топъл за след буря. Светофарът на кръстовището продължаваше все така равномерно да примигва. На кажи-речи еднакви интервали улицата беше засипана с пясъчни дюни. На мъглявата светлина от залязващата луна Деспърейшън напомняше на декор от научнофантастичен филм.

— Не мога да те спра, ако наистина искаш да си отидеш — каза му Дейвид. — Може би Стив и татко биха успели да те задържат насила, но полза няма да има. Защото обетът, който сме сключили, е основан на нашия свободен избор.

— Точно така — съгласи се Джони. — Добрата стара свободна воля. — Скочи на земята и от болката в гърба си се намръщи. Освен това и носът му пак се обаждаше. Явно не щеше да мине и това е. Огледа се за койоти, лешояда или змии, но не видя нищо. Дори и хлебарка не се мяркаше. — Да бъда откровен, Дейвид, вярвам в Господ, колкото мога да свиря на пиано — обърна се той за сбогом към момчето. — Ти си свободен да вярваш колкото желаеш: Предполагам, че това е едно от малкото утешения, които можеш да си позволиш. Сестра ти е мъртва, майка ти се е превърнала в един Господ знае какво, но да не забравяме, че преди Так да се захване лично с теб, трябва да свърши и с баща ти.

Дейвид се извърна като ударен. Устата му трепереше и в очите му се появиха сълзи.

— Курвар! — изкрещя Синтия на Джони. — Мръсник нещастен! — Затича се към вратата и понечи да го ритне. Джони отстъпи назад, кракът й не успя да улучи брадичката му. Чак усети въздушното течение по лицето си. Синтия едва се задържа на крака, размахала ръце да запази равновесие. Навярно щеше да падне от камиона, ако Стив не я беше хванал за раменете.

— Госпожице, никога не съм твърдял, че съм светец — оправда се Маринвил. Гласът му прозвуча точно както му се искаше — спокоен, небрежен, подигравателен. Вътрешно обаче беше потресен от себе си. Гримасата на момчето… Все едно го беше измамил човек, на когото бе имал пълно доверие. През целия му живот никой никога не го беше наричал курвар. Още по-малко нещастен мръсник.

— Разкарай се! — крещеше насреща му Синтия. Ралф се беше изправил на едно коляно и непохватно прегръщаше сина си, без да сваля недоумяващия си поглед от Джони. — Хич не си ни нужен, ще успеем и без теб!

— Защо изобщо ви трябва да успявате? — попита писателят, като внимаваше да стои по-далеч от обсега на крака й. — Ей това ви питам всички. Заради Господ? Какво е направил Господ за теб, Синтия, та да си длъжна цял живот да го чакаш да ти звънне по телефона? Опази ли те Господ от оня тип, дето щеше да ти откъсне ухото? Дето ти разби носа, а?

— И все пак съм жива, нали? — отвърна му грубо Синтия.

— Съжалявам, но за мен това не е достатъчен мотив. Нямам никакво намерение да се превръщам в марионетка от глупавото куклено представление на Господ. Не и ако не ме принудят насила. Не вярвам някой от вас да възнамерява, наистина да се качи там горе. Това е направо лудост.

— Ами Мери? — попита на свой ред Стив. — Искаш да я оставим? Ти можеш ли да я оставиш?

— Защо не? — тросна му се Джони и дори се разсмя. Все едно куче лаеше… И все пак идеята му се беше сторила донякъде забавна, та Стив се изчерви от негодувание. Джони отново се огледа за зверове, но теренът беше свободен. Може би момчето беше право — Так искаше те да си отидат, беше оставил вратата широко отворена. — Познавам я също толкова, колкото и всички останали пустинни плъхове, които той — то, ако повече ви харесва — е убил преди моето идване. Повечето, от които са били достатъчно изкуфели, за да не разберат дори че умират. Не виждате ли колко безсмислено е всичко това? Да си представим, че успеете, Стив, каква ще е твоята награда? Може би ще те направят доживотен член на „Клуба на Бухала“?