Стивън Кинг - Град Отчаяние

— Да, но какво ще правим със стария Джо? Той може да е…

— Успокой топката, казах! Джо е в Рино. Внучката му си родила бебенце.

— Чудесно! Велико! Имаш ли пура? — Брад започва да се смее почти истерично.

— Влез вътре — кани го Риптън — Имам да ти покажа нещо.

— Нещо, което си извадил от дупката?

— Точно така — съгласява се Риптън и всъщност е прав донякъде. Той наистина иска да покаже на Брад нещо, което се е измъкнало от дупката. Джоузефсън стои все тъй навъсен и оглежда апаратите. Докато се опитва да определи коя лента с кой от тях върви, Риптън го сграбчва за ръката и го блъска в помещението. Джоузеф се възущава на глас. След малко ще се уплаши, по-нататък ще изпадне в ужас, но засега не е забелязал трупа на Прудъм и само се възмущава.

— За последен път ти казвам, успокой топката! — предупреждава го Риптън, затваря вратата и я заключва отвън. — Отпусни се, де!

И като сам се смее на шегата си, отива до камиона и влиза в кабината. Подобно на повечето истински западняци и Кери Риптън искрено вярва в правото на американеца да носи оръжие. На рафта зад седалката на шофьора стои ловна пушка, а в жабката — коварно малко пистолетче рюгер. Зарежда пушката и я поставя в скута си. Пистолета, който вече е зареден, поставя на седалката до себе си. Първоначално понечи да го пъхне в колана си, но сега целият е до такава степен подгизнал от кръв („Риптън, тъпако неден — говори сам на себе си, — толкова ли не знаеш, че мъже на твоята възраст трябва да си преглеждат простатната поне веднъж в годината!“), че само би намокрил оръжието.

Когато започва да му писва от безсмисленото блъскане на Джоузефсън по заключената врата, включва радиото, засилва звука и започва да пее в един глас с Джони Пейчек, който обяснява на всички, желаещи да чуят, че майка му веднъж е обърнала света надолу с главата и то е било, когато го е родила.

Съвсем скоро Паскал Мартинес се задава да изработи хубавата съботна петдесет процента премия. Води и Мигел Ривера, своя амиго. Риптън им маха. Паскал му отвръща, паркира от другата страна на постройката, след което двамата с Миг я заобикалят, за да видят какво търси Риптън насред рудника по това необичайно ранно за събота време. Риптън подава карабината през прозореца и продължавайки да се усмихва, ги застрелва. Лесно. Никой дори не помисля да побегне. Умират с изненада, изписана на лицата им. Докато ги гледа, Риптън се сеща за дядо си, който му разправя за площадните гълъби — толкова загубени птици, че можеш да ги убиеш с тояга, без да избягат. Мъжете по тия места почти всички имат оръжие, но като се замислиш, малцина си представят, че ще им се наложи да го използват. Правят се на мъже, но не и когато трябва. Или ако повече ви харесва, всички се оказват с голямо самочувствие и малки пишки.

Останалите работници от смяната идват по един или по двама — в събота никой не си прави труда да спазва работното време. Щом се появят, Риптън ги застрелва, сетне изтегля телата им от задната страна на постройката, където започват да се трупат подобно на купчина дърва за огрев. Когато патроните за пушката свършват (за рюгера амуниции колкото иска, но пистолетът не е нападателно оръжие, не си струва да го използваш на разстояние по-голямо от четири-пет метра), Риптън пребърква джобовете на Мартинес, изважда ключовете и отваря джипа му. Вътре се натъква на красива (и напълно незаконна) карабина модел „Айвър Джонсън“, увита в одеяло. До нея, в кутия за маратонки са грижливо прибрани две дузини патрони трийсети калибър. Пристигащите миньори още отдалеч чуват гърмежите, но си мислят, че някой се упражнява. Съботната смяна често започва с подобни забавления.

До осем без петнайсет Риптън вече е убил цялата първа смяна на Паскал Мартинес. Като допълнителна премия му идва еднокракият барман от „Жълтиците на Бъд“, който понякога обслужва кафе-машината. Зад служебната постройка биват нахвърляни телата на двайсет и пет души.

Зверовете отново тръгват в две редици из мината навън и навътре, след което, захапали кантахи, се спускат към града. Заради светлината на деня скоро ще се скрият, но с падането на нощта ще се покажат отново.

Междувременно целият рудник е негов… И идва времето за преобразяване. Отдавна му се иска да излезе от това неприятно, разлагащо се тяло. Освен това, ако не побърза, може би никога няма да успее.

Когато отваря вратата, Брад Джоузефсън го блъска с все сили и понечва да избяга. Чул е стрелбата, чул е и виковете на онези, които Риптън не е успял да убие с един изстрел, дава си сметка, че бягството е единственият му шанс. Очаква на свой ред да бъде застрелян, но разбира се, Кери не може да си позволи подобна грешка. Вместо това хваща Джоузефсън за двете ръце, събира колкото сила е останала в това умиращо тяло и блъска негъра толкова силно в стената, че постройката се разтреперва из основи. Разбира се, не става дума само за силата на Риптън; в много по-голяма степен — за тази на Так. И сякаш, за да го потвърди, Джоузефсън пита как, за Бога, Кери е станал толкова висок.