Стивън Кинг - Град Отчаяние

„ Колко дълго може да издържи едно тяло, ако е здраво? — пита се Так, докато се влачи към телефона. — Колко дълго, ако този, когото си претоварил с работа, не се окаже и жертва на рак?“

Няма представа, но си казва, че скоро ще разбере.

— „ Бухала“ — изрича нечий женски глас в слушалката (слънцето още не е изгряло, а тя вече звучи уморено).

— Здрасти, Дениз — казва Риптън. — Как е?

— Кой се обажда? — пита подозрително Дениз .

— Кери Риптън, захарче. Не ме ли познаваш по гласа?

— Трябва да си пресипнал от ранното ставане, скъпи. А може би си настинал?

— По-вероятно е да съм настинал — усмихва се Риптън и трие кръвта от устата си. Процежда се през зъбите му. Има чувството, че всичките му вътрешности са се спукали и плуват из тялото му като в огромна локва кръв. — Слушай, мила, Брад да е там?

— Точно в същото кьоше, в което стои винаги: ей такъв огромен, с препълнена чиния пред себе си: четири яйца, пържени картофки и поне четвърт кило почти суров бекон. Надявам се, като почне да се оригва, да е напуснал вече заведението. И за какво ти е Брад в събота, по това време на денонощието?

— Търся го по служба.

— Е, да оставям слушалката и да си гледам работата — приключва Дениз. — Какво ще кажеш да се погрижиш за настинката си, Рип… не ми звучиш никак добре.

— Болна ми е душата по теб — шегува се той.

— Нали — изпуска тя, без да иска, слушалката на плота. — Брад! — чува се как крещи. — На телефона! За теб е! Господин Приказка! — Малка пауза, в която Брад навярно я пита какво точно има предвид. — Ела да разбереш — настоява Дениз и след секунда той е на телефона. По гласа му се познава, че не е от наивниците, които си мислят, че от лотарията ще ти се обадят в пет сутринта, за да ти съобщят, че печелиш.

— Брад, тук е Кери Риптън — представя се Так. Знае много добре как да го изкара от заведението; идеята му беше подхвърлена от покойния Кърк Търнър. — Дали си държиш фотоапарата в колата? — Разбира се, че го държи. Освен всичко друго е заклет любител на птици. Дори се изживява като орнитолог-аматьор. Тази сутрин обаче Кери Риптън има да му предложи нещо по-интересно дори от птици. Много по-интересно.

— Да, разбира се, за какво става въпрос?

Риптън се обляга на стената и плаката на нея: на плаката е изобразен покрит със сажди миньор, който сочи с пръст, все едно е чичо Сам, и се заканва: „ДАВАЙТЕ, ДАВАЙТЕ, ЗАТВОРЕТЕ МИНИТЕ. НЕКА КОПЕЛЕТАТА ИЗПУКАТ ОТ СТУД В ТЪМНОТО!“

— Ако скочиш веднага в колата и довтасаш тук, ще ти покажа нещо — обещава Риптън. — А ако успееш да пристигнеш преди Паскал Мартинес и смяната му, ще изщракаш най-удивителните снимки през живота си.

— За какво говориш? — пита Джоузефсън, очевидно заинтригуван.

— За костите на четиридесет мъртви китайци, как ти звучи за начало?

— Какво…

— Вчера следобед се натъкнахме на старата китайска мина. Само на шест метра от повърхността и попадаш на…

— Веднага идвам, да не си мръднал. Да не си посмял да мръднеш оттам!

Връзката прекъсва и Риптън се ухилва с кървавите си устни.

— Няма — съгласен е той. — За това недей се тревожи. Кан де лах! Ах тен! Так!

Десет минути по-късно Риптън, който вече кърви не само през задника и пениса си, но дори през пъпа си, се показва на дъното на рудника и се обръща с лице към склона. Простира ръце над главата си подобно на евангелистки проповедник и заговаря животните на езика на безформеното. Всички те избягват надалеч или се скриват в мината. Нищо хубаво няма да стане, ако Брад Джоузефсън ги види.

Пет минути след това Джоузефсън се появява в горния край на стръмния път. От напрежение не може да се отпусне на седалката на стария си буик. На капака на мотора стои лепенка, според която „МИНЬОРИТЕ ВЛИЗАТ ПО-НАДЪЛБОКО И СТОЯТ ПО-ДЪЛГО“. Риптън го наблюдава от вратата на служебната постройка. Освен всичко друго Брад не трябва да го вижда, не и преди да се е доближил достатъчно.

Това не е проблем. Спирачките изпищяват по чакъла, Брад паркира колата, излиза, грабва три различни фотоапарата и се запътва с бодра крачка към къщата. По едно време застива на едно място и с опулени очи се заглежда по посока на зейналата в склона дупка.

— Мамка му, това е „китайката“, няма съмнение — възкликва той. — Трябва да е тя. Хайде, Кери! За Бога, да побързаме, Мартинес ще довтаса всеки момент!

— Няма, събота почват работа по-късно от обикновено — усмихва му се доволно Риптън. — Успокой топката.