Стивън Кинг - Град Отчаяние

Наведе се, без да обръща внимание на кръвта, която шуртеше по бедрата на Елън, още по-малко — на зъбите, които се ронеха си от челюстта на Елън, или на кокалчетата на дясната ръка, които бяха станали на сол, когато удари Мери. Взираше се в конусовидния кладенец и в примижалото червено око на дъното.

Окото на Так.

Момчето би могло да умре.

Та то в крайна сметка си оставаше обикновено човешко същество… не беше нито демон, нито бог, нито нов месия.

Так се надвеси още повече над кладенеца. Долавяше звук — съвсем тихо тананикане, толкова ниско, че не се побираше в никоя гама. Беше някаква глупашка мелодийка… Но по своему прекрасна, неустоима. Затвори очи и пое дълбоко въздух, опитвайки да се просмуче от силата, която лъхаше от кладенеца, да поеме колкото се може повече от нея, да забави — поне за известно време — процесите на разлагане, обхванали човешкото тяло, в което се беше вселил. Елън щеше да му послужи още известно време. А освен това покоят на ини най-после го беше обладал.

— Так — прошепна съществото в мрака. — Так ен тоу ини, так ах лах, так ахуан .

След което се умълча, от недрата на червеникавата, напяваща тишина на кладенеца, се разнесе странен звук, сякаш някой сърбаше кървава супа.

— Човекът, който ми разказа всичко това — Дейвид, онзи, който ме водеше в миналото, държеше изрично да спомена, че пръстът на съдбата няма нищо общо с тази история. Всъщност това е най-страшното. И Пай, и господин Билингзли, и всички останали в Деспърейшън намериха смъртта си само защото един човек мразел службата за здравно и социално осигуряване на миньорите, а друг бил твърде любопитен и все не го свъртало да си стои на работното място зад бюрото. Това е всичко.

— И това си го научил от Господ, така ли? — попита недоверчиво Джони.

Момчето кимна.

— Е, започваме да говорим врели-некипели — зафилософства Маринвил. — Най-напред били братята Лушан, след тях Джоузефсън, пощурелия секретар. От Ей Би Си ще се изръсят здравата за репортаж.

— Защо не млъкнете? — сгълча го Синтия, без да повишава тон.

— Ей, това вече минава всякакви граници! — възмути се от дъното на душата си Джони. — Някаква си млада девойка, някаква си стопаджийка с навирен нос, някаква си разгонена женска, която за друго освен за секс не мисли… Държа да ми даде писмени обяснения, придружени с илюстрации и под звуковия акомпанимент на известната група Пърл Джем…

— Кога, по дяволите, ще си затвориш устата? — сряза го Стив.

Джони наистина си я затвори, до такава степен беше слисан.

Шофьорът вдигна рамене в привидно безразличие. Чувстваше се неловко, но нямаше накъде да отстъпва:

— Мина му времето да се правим на герои в кръчмата. Няма за кога повече да се мотаем.

И демонстративно се обърна към Дейвид.

— Това, което следва, го знам много по-добре — каза момчето. — Много по-добре, отколкото сам бих желал дори. Този път наистина влязох в съзнанието му. — Той спря, за да си поеме дъх и продължи: — Риптън. Името му беше Риптън. Той беше първият.

И без да вдига поглед от гуменките си, започна новия разказ.

— Човекът, който мрази службата за здравно осигуряване, се казва Кери Риптън, главен отговорник по провежданите сондажи. Четиридесет и осем годишен, оплешивял, с хлътнали очи, циничен, раздразнителен, напоследък непоносим, човек, който цял живот е мечтал да бъде минен инженер, но понеже го няма по математика, е стигнал само дотук — главен бригадир на някакъв си открит рудник. Цялата му работа се състои в това да вдига във въздуха заредени с експлозив терени и да си държи по-далеч ръцете от вратлето на малкия педераст, когото пращат от СЗСОМ всеки вторник следобед.

Когато въпросния следобед в малкия му кабинет насред рудника нахълтва преливащ от вълнение Кърк Търнър, който му съобщава, че при последните взривове са се натъкнали на стара хоризонтална галерия, от която се подавали човешки кости, първата мисъл на Риптън е да сформира екип от доброволци и да влезе незабавно в мината. Всякакви предположения витаят из мисълта му. Вече е твърде стар, та да вярва на детските истории за изгубени златни мини, още повече — да се интересува от индиански праисторически находки. И все пак, докато двамата с Търнър тичат към мястото, през главата му минават какви ли не догадки.

В подножието на току-що взривения склон, пред дупката, която последните експлозии са разкрили, се е скупчила групичка хора: заедно с Търнър са всичко на всичко седем души. Точно по това време за минно дружество „Деспърейшън“ работят не повече от деветдесет души. Другата година, живот и здраве, ако залежите се окажат достатъчно големи, а цените на медта — достатъчно високи, броят им може да нарасне четири пъти .