Стивън Кинг - Град Отчаяние

Труповете, опрени на стената, вече се намираха в напреднал стадий на разлагане: бяха проядени от червеи и все пак в положението им нямаше нищо случайно. Който и да ги беше оставил, се беше погрижил да ги положи един до друг, все едно са си легнали. Подутите им, почернели ръце бяха прибрани на гърдите им. Мъжът в средата навярно е бил негър. Нито той, нито другият вдясно от него й бяха познати, но третият труп й беше твърде добре познат. Припомни си как същият този човек им беше изреждал правата при арестуване и в същото време им беше подметнал „Ще ви убия.“

Докато го гледаше със зяпнала уста, някакъв паяк се подаде от устата на Коли Ентрейджиън.

Фенерчето затрепери в ръката й и тя го насочи отново към лицата на другите двама. Трима мъже. Трима много едри мъже, всеки от тях поне метър и деветдесет висок.

„Разбирам защо съм тук, не в затвора — помисли си. Разбирам и защо не ме убиха още в самото начало. Когато свърши Елън… идва моят ред.“

Това й дойде твърде много и тя неистово запищя.

Просторното помещение на ан така сияеше с бледа червеникава светлина, която сякаш не идваше отникъде. Създанието, което все още донякъде напомняше на Елън Карвър, тръгна от единия към другия край, придружавано от цял полк паяци и скорпиони. Високо над него каменните лица на кантаките го следваха с погледи. В отсрещния край на помещението се издигаше пирин мох — издадена фасада, напомняща на фасадата на мексиканска хасиенда. Пред нея зееше дълбока яма — ини , кладенецът на световете. Може би светлината идваше от дълбините му, но не бе сигурно. Наредени в кръг около отвора чакаха койоти и лешояди. От време на време някоя от птиците разперваше крила, а някой от зверовете свиваше уши; ако не бяха тези движения, човек би помислил, че има пред себе си каменни статуи.

Елън вървеше бавно; главата й се беше килнала на една страна. Коремът й се пръскаше от болка. Кръв се стичаше по краката й на тънки струи. Памучната й фланелка вече беше подгизнала; бе пъхнала между краката си сгъната тениска, която също се беше напоила. Изборът отново не беше сполучлив. Първият път Так се бе вселил в тялото на човек, страдащ от тумор на простатната жлеза — така и не беше отишъл на лекар да се прегледа — и злото беше започнало оттам, разяждащо плътта с такава шеметна скорост, че съществото трябваше да благодари, задето намери Джоузефсън навреме по телефона. Самият Джоузефсън бе издържал малко повече. Ентрейджиън — почти съвършен индивид — се бе оказал по-издръжлив и от него. Ами Елън? Оказа се, че Елън е носела с години някаква кожна инфекция. Нищо и никаква си екземка, но достатъчна, за да рухне „къщичката от карти“. И сега…

Е, разполагаше с Мери. Още не смееше да се възползва, не и преди да разбере какви са плановете на останалите. Ако писателят надделееше в спора и ги отведеше обратно на магистралата, съществото щеше да вземе някой от камионите (заредено с колкото кантахи можеше да пренесе в джобовете си) и щеше да подкара към хълмовете. Вече си беше подбрало цел: Алфавил, колония на вегетарианци, приютили се сред неприветливата област Десатоя.

Веднъж да дойде Так, няма да останат дълго вегетарианци.

Ако ли пък малкото християнче вземеше връх и четиримата поемеха в южна посока, Мери щеше да послужи като примамка. Или като заложник. Но и за едното и за другото нямаше да свърши работа, ако момченцето предусетеше, че се е лишила от човешкия си облик.

Так седна на ръба на кладенеца и впери поглед в дълбините му. Ини имаше формата на фуния. Горният отвор беше с диаметър три и половина метра, а осем-девет метра по-надолу до такава степен се стесняваше, че оставаше само дупчица. Но именно там изригваше на импулси ослепителна червена светлина. Все едно беше зеница на око.

Един от лешоядите понечи да отпусне глава на кървавия скут на Елън, но беше грубо изблъскан. Так се бе надявал самата гледка на кладенеца да му подейства успокояващо, да му помогне да реши как да постъпи (защото именно ини беше неговият дом; Елън Карвър представляваше само временно убежище), но вместо това само се разтревожи още повече.

Нещата не вървяха на добро. Като си припомняше събитията в обратен ред, Так си даваше сметка, че нечия друга сила се беше намесила, може би още от самото начало.

Страхуваше се от момчето, особено сега, когато обитаваше умиращата Елън. Най-много го плашеше идеята да се окаже отново затворено в тясното гърло на ини , също както духа в бутилката. Но това не биваше да се случи. Дори момчето да ги доведеше, подобно нещо не биваше да се случи. Останалите щяха да бъдат твърде раздвоени заради съмненията си, момчето също щеше да се обърка от множеството си задължения на човешко същество — особено от синовните чувства към майка си, — затова пък умре ли детето, Так щеше да затръшне вратата повторно, щеше да отреже всички изходи и да се нахвърли върху останалите. Писателят и бащата на момчето трябваше да умрат, но двамата млади Так щеше да примами и остави живи. По-нататък можеше да използва и техните тела.