Стивън Кинг - Град Отчаяние

Но най-често й се привиждаха змии. Гърмящи змии.

Пръстите й докопаха нещо. Мери ахна от изненада и инстинктивно отстъпи назад, но нищо не последва. Беше се докоснала до твърд, неподвижен предмет. Може би беше маса, постлана с мушама. Поне така си мислеше. Прокара пръсти по плота и дори си наложи да не пищи, когато пръстите й напипаха поредната притичваща гадина. Нещото пропълзя по опакото на ръката й, дори понечи да се качи на китката й. Някакъв паяк най-вероятно, който за щастие скоро се махна. Мери продължи да изследва пространството с ръката си, докато сама не се оказа отново в положение на изследвана. Натъкваше се на представител на местната фауна, както се беше изразила Одри, Този път не беше паяк. Беше нещо по-голямо, с корава повърхност и здрави нокти.

Замръзна на място, но колкото и да се опитваше, не успя да възпре тихия си стон. Пот се стече по челото й, все едно я бяха покапали с нагорещено машинно масло, и я накара да стисне клепачи. Без да му пука ни най-малко, нещото се размърда в ръката й, стисна я свойски за пръста и си отиде. Мери слушаше как стъпките му тракат по дъските на масата. Продължи да опипва пред себе си, макар че женската интуиция я подтикваше да се откаже. Да спре, добре, но тогава какво щеше да прави? Щеше да остане сама в тъмното, да трепери от страх и да се вслушва във всички тревожни шумове около себе си. Колко време щеше да издържи, преди да изгуби напълно разсъдъка си или да изпадне повторно в несвяст?

Напипа някаква чиния — дълбока чиния… Пълна. Засъхнала супа? Пръстите й докоснаха лъжицата, оставена на масата. Да, супа ще да е било. Продължи да търси нататък, натъкна се на малка твърда вещ, навярно солница, сетне на нещо меко и отпуснато. Спомни си за една игра, която играеше с приятелките си, когато ги оставеха да нощуват заедно, в нечий дом. Играеше се на вечеря и задължително се изгасваха лампите. Ако се поднасяха спагети, някой обявяваше с траурен тон: „Червата на умрелия.“ Ако беше рибено желе, друг допълваше: „Мозъкът на умрелия“ и така нататък.

Най-накрая ръката й се докопа до твърд, цилиндричен предмет. При допира той се олюля и падна на масата, при което нещо вътре издрънча. Мери веднага се сети какво е… Или поне се надяваше да се е сетила: батерии в дръжката на фенерче.

„Моля Ти се, Господи — каза си наум. — Моля Те, нека се окаже каквото ми се струва, че е.“

Отвън отново й се счуха стъпки, но този път не им обърна внимание. Пръстите й напипаха парче студено месо („лицето на умрелия“), но тя дори не усети. Сърцето й биеше до полуда, гърлото й се беше стегнало до такава степен, че едва си поемаше въздух. Ето! Ето!

Хладен, гладък метал. Наистина беше фенер. „А сега, Господи, направи така, че да проработи. Моля те!“

Мери натисна копчето. Сноп светлина огря пространството пред нея и пулсът в ушите й изведнъж замря. Всичко замря.

Масата беше дълга, в единия й край беше наредена някаква апаратура, до апаратурата — парчета руда. В другия край бяха поставени чинии, сребърни прибори, чаша за вода. Голям черен паяк беше паднал в чашата и не можеше да се измъкне; напразно дращеше с крака по стъклото — силите не му стигаха да се добере до ръба. Други паяци пълзяха напред-назад по масата. Сред тях обаче се забелязваха и скорпиони, навирили глави като депутати от парламента, наежени да боцкат с жила политическите си противници. На стола до масата седеше едър плешив мъж с тениска с надписа на минно дружество „Диабло“. Бяха го простреляли почти от упор. Това в чинията не беше никаква супа, ами съсирената кръв на мъртвеца.

Лека-полека сърцето на Мери възстанови ритъма си, нейната собствена кръв се шурна като вода под налягане в артериите й, жълтият сноп светлина, който фенерът хвърляше из мрака, изведнъж започна да премигва и да се обагря в червено. Бавно в ушите й се надигна писък като от свирка на приближаващ локомотив.

„Да не вземеш да припаднеш. Да не си посмяла…“ Без да иска, обърна фенера наляво. В ъгъла на помещението, под плаката, на който бе изписано „ДАВАЙТЕ, ДАВАЙТЕ, ЗАТВОРЕТЕ МИНИТЕ, НЕКА КОПЕЛЕТАТА ИЗПУКАТ ОТ СТУД В ТЪМНОТО!“, се гърчеше цяло гнездо гърмящи змии. Мери прокара лъча светлина по металната стена, прескочи няколко сборища от паяци (някои от тях не биха се побрали в дланта й), в другия ъгъл се бяха спотаили още змии. Вцепенението, което ги обхващаше през деня, си беше отишло и сега влечугите неспокойно се гърчеха и от време на време заплашително тракаха с опашки.

„Не припадай, не припадай, не припадай…“ Мери се извъртя на другата страна и щом светлината падна върху трите трупа, които й правеха компания в мрака, много неща й станаха ясни. Сега си обясняваше защо й вонеше на развалено, но това беше само началото.