Стивън Кинг - Град Отчаяние

— На главите си ли? — попита недоверчиво Ралф.

— Да, малки газови лампички, които се връзват през главата на кожен каиш. За да не ти се напече кожата, пъхаш отдолу нагънат парцал. Както и да е. От тъмното се появил човек — един от китайците, когото познавали. Казвал се Юан Ти. По принцип си бил странен тип — имал навика да шие кукли от парцали и да разиграва пиески пред децата. Юан Ти очевидно бил пощръклял като останалите, но това не било всичко. Бил станал огромен на ръст — толкова висок, че трябвало да се превие надве, за да не си удари главата в тавана. Замерял ги с камъни, крещял им, проклинал предците им, заповядвал им да спрат веднага. Ши го застрелял. Трябвало поне няколко пъти да гръмне, преди да го убие. Но след Юан Ти идвали и другите, готови да им видят сметката. Нали разбирате, Так добре знаел какво вършат двамата.

Дейвид отново потърси погледите на слушателите си, сякаш искаше да види как възприемат чутото. Погледът му се рееше замечтан, все едно отново щеше изпадне в транс, но доколкото Синтия можеше да прецени, момчето виждаше всичко около себе си. В известен смисъл това беше най-страшното — начинът, по който Дейвид забелязваше всяка подробност. Силата, която се беше вселила в тялото му, проговаряше вместо него — случеше ли се Дейвид да попадне на подробност, която сам не разбираше, нечий друг глас се намесваше и обясняваше вместо него.

— Ши и Чан се захванали отново с тавана. Като полудели размахвали кирките си — всъщност докато всичко свърши, те наистина щели да полудеят. Над главите им се бил образувал същински свод — момчето придружаваше думите си с жестове, колкото да се види, че и двете му ръце треперят — и те вече дори не могли да стигат тавана с инструментите си. Ши, по-големият възседнал Чан и така продължил да кърти. Ронливата скала се сипела като вода по раменете им, Чан Лушан бил затрупан чак до колене с каменни отломъци. Таванът обаче продължавал да упорства.

— Дали са били наистина обладани от Господа, Дейвид? — попита Маринвил. Този път в гласа му трудно можеше да бъде доловен сарказъм. — Човек предполага; Господ разполага, а?

— Не мисля, че изразът е съвсем точен — възрази момчето. — Според мен на Господ не му трябва да разполага с когото и да било. Мисля, че двамата просто са вършели това, което Той е искал от тях — да оставят Так погребан дълбоко под земята. Да затворят пътя му.

Така или иначе, от дъното на мината се задали нови светлини. Чували се зверските викове на множество хора. Ши най-сетне изоставил тавана и започнал да удря на една от подпорните греди. Миньорите, които идвали отдолу, хвърляли камъни по братята, много от тези камъни уцелили Чан, но той устоял и продължавал да държи Ши на раменете си. Когато гредата най-после поддала, с нея поддал и таванът. Чан затънал до коленете сред скалната маса, но Ши се озовал в безопасност и успял да го изтегли. Малкият брат бил здравата охлузен, но нямал счупени кости. Освен това при срутването двамата се озовали от външната страна, а това като че ли било най-важното. Слушали как останалите миньори — техни приятели, братовчеди, а в случая с Чан Лушан — и годеница — крещели от другата страна на камарата, как настоявали да бъдат освободени. Чан дори се хвърлил да вади камъните обратно, но Ши успял навреме да го издърпа и да му върне поне част от разсъдъка.

По онова време двамата все още били способни да разсъждават.

Най-накрая онези, които останали в мината, се отказали от молбите и започнали да вият като свирепи зверове и да се заканват за смърт и отмъщение. Не би могло да се каже, че звуците, разнасящи се от дълбините на мината, принадлежат на човешки същества. Чан и Ши хукнали да бягат. Срещнали други миньори, които ги питали какво се е случило. И понеже отговорът се набивал на очи, на двамата не им било трудно да скрият истината. Станало е срутване и надали някой би седнал да разпитва с подробности двамината наплашени до смърт китайци, които са имали късмета да се измъкнат.

Дейвид изпи до дъно колата и продължи:

— В крайна сметка излиза, че историята, която господин Билингзли ни разказа, е била и истинска, и не съвсем истинска.

— Казва се „сътворяване на легендата“ — усмихна се с усилие Маринвил.

— И миньорите, и всички останали в града чували крясъците и виковете на погребаните китайци, но никой не стоял със скръстени ръце. Напротив — направили опит да ги изровят, направили опит и да укрепят галерията между затрупания участък и входа на мината. Но докато ровичкали, предизвикали ново срутване, този път по-малко, и още няколко греди поддали. Затова спасителните екипи се изтеглили и изчакали да дойдат шефовете от Рино. Това с пикника на полянката пред мината си е нагла лъжа, нищо подобно не е имало. Просто в мига, в който минните инженери пристигали в Деспърейшън, в мината се случили две нови срутвания — този път без никой да ги е предизвиквал. Едно от тях било от външната страна на преградата, която братята Лушан оставили пред бившите си другари. Именно то запушило изхода като тапа. От грохота при свличането на скалната маса — тонове и тонове шисти — цялата земя се разтреперила и от вибрациите таванът във вътрешността на галерията също се срутил. С това приключили хорските викове — поне онези, които били достатъчно близо до повърхността, та да бъдат чути отвън. Докато инженерите слязат от вагонетките, с които ги карали до входа на мината, всичко свършило. Те огледали мястото, започнали да ровят с пръти сред купищата камъни и изслушали разказите на местните. Когато научили за второто срутване, от което според свидетелите цялата земя потреперила като при земетресение и от ужас конете започнали да цвилят и да скачат, преценили, че най-вероятно не е останал никой за спасяване. А дори и да е имало живи миньори в галериите, една спасителна операция навярно би погубила повече хора, отколкото би могло да бъдат изровени.