Стивън Кинг - Град Отчаяние

— Мисля, че човекът, с когото се срещнах, ми разказа всичко — застрахова се Дейвид, — но в разказа има подробности, които ми убягват. Някои откъси ми бяха представени замъглени, други — покрити с пълен мрак. Може би, защото аз съм бил неспособен да ги проумея, може би, защото не съм искал.

— Разкажи, каквото знаеш — подкани го Ралф. — Колкото, толкова.

Дейвид се загледа в мрака и потъна в размисъл. „Призовава някого на помощ“ — каза си Синтия, след което момчето започна:

— Това, което Билингзли ни разказа, беше местната легенда, а както става обикновено с легендите, малка част от тях отговаря на истината. Първо на първо „Китайската мина“ не се е срутила случайно. Покривът на галерията е бил съборен умишлено. Освен това действието не се е разиграло през 1858-а — това е годината, когато първите китайски миньори са били доведени в града — а през септември 1859-а. И не са били четиридесет китайци, а петдесет и седем заедно с четирима бели вместо двама. Освен това галерията е била прокопана не на петдесет метра навътре, както каза Билингзли, а на повече от шейсет. Представяте ли си? Шейсет метра навътре в тази нестабилна скала, която би могла да се стовари всеки момент над главите им…

Момчето затвори очи. Изглеждаше крехко и беззащитно като дете, което едва е започнало да се съвзема от тежка болест. Може би впечатлението се дължеше на зеленикавите петна от сапуна по кожата му, но Синтия не вярваше само те да са причината. Нито се съмняваше в силата на духа на Дейвид, още по-малко в неговите връзки с Господ. Беше израсла в семейство на проповедник и й се беше случвало и преди да се сблъска с подобни хора… макар никой да не се доближаваше до Дейвид.

— На двайсет и първи септември, в един и десет следобед работниците попаднали на нещо, което им заприличало на естествена кухина в скалата. Вътре били натрупани цели купчини от онези камъни… хиляди от тях. Статуетки с изображения на различни зверове — все долни създания, тимох сен ках . Вълци, койоти, змии, паяци, плъхове, прилепи. Миньорите били смаяни от откритието си и постъпили по най-естествения възможен начин: навели се и започнали да ги събират.

— Голяма грешка — измърмори под носа си Синтия.

Дейвид кимна.

— Някои се побъркали начаса и се нахвърлили на другарите си — какви ти другари, на роднините си — решени да ги убият. Други, не само онези, които били твърде назад из галерията, за да се доберат до кантахите, но и такива, които вече се били докоснали до камъните, отначало изглеждали нормални. Сред тях били двама братя от Циндао — Чан Лушан и Ши Лушан. И двамата били надникнали през отвора на подземието, били се уверили с очите си, че не става дума за цепнатина, а за същинска зала, издълбана в скалата. Залата била с цилиндрична форма, подобно на огромен кладенец. По стените имало релефни изображения на животински глави. Лицата на кантаките, предполагам, макар че не мога да кажа със сигурност. В единия край на просторното помещение се издигала мъничка постройка, тъй нареченият пирин мох — нямам представа какво означава — а в средата имало кръгла дупка с диаметър четири метра. Приличала на огромно око, навярно била кладенец в кладенеца. Също както животинските изображения, при които езиците на зверовете представляват глави на други зверове. Кан так в кан тах, кан тах в кан так .

— Или с други думи: ковчег в ковчег — допълни Маринвил. Вдигна вежда в знак, че се шегува, но момчето го прие насериозно. Кимна и видимо потръпна от ужас.

— Това е домът на Так — обясни. — Ини, кладенецът на земята…

— Не те разбирам — прекъсна го Стив.

Дейвид обаче не му отговори, все едно продължаваше да разговаря единствено с Маринвил.

— Силата на злото се издигала от кладенеца и се просмуквала в кантахите. Била изпълнила цялата кръгла зала, за която говоря. Не си я представяйте като дим, макар пушекът да е навярно най-добрият начин да я опиша. Подобно на заразен вирус силата на злото действала на миньорите — на едните по-силно, на другите — по-слабо. Онези, които обезумели веднага, се нахвърлили с голи ръце върху останалите. На някои телата започнали да се разлагат пред очите на околните — също както Одри се е разпаднала пред вас. Това били онези, които успели да се докоснат до кантахите, някои от тях били награбили с цели шепи от камъните, преди да… нали разбирате… да се нахвърлят върху останалите.

Част от миньорите се захванали с кирки да разширяват входа между галерията и подземната зала. Други се опитвали да се промъкнат през телата на тези пред тях. Имало такива, които се държали като пияни, други получили конвулсии. Някои бързали да се хвърлят със зловещ смях в кладенеца. Братята Лушан дори забелязали мъж и жена да се чукат — няма как да не използвам тази дума, това, което вършели, едва ли би могло да се нарече любов — захапали една от статуетките.