Стивън Кинг - Град Отчаяние

Ей това беше причината, убеждаваше се той, да се раздели с Тери. Да се разведе с нея, без да му мигне окото. Може да е била страхотна в леглото, но така и не се научи да си държи езика зад зъбите, когато говорят по-интелигентни хора от нея.

Така или иначе голямата беля вече беше станала. И да искаше, не можеше да се отърве от мислите си. Пак се сети за Билингзли и неговото сравнение с йогите по повод бягството на Дейвид от килията. Дори и йога не би могъл да провре главата си между решетките, нали така беше? А след това и случаят с клетъчния телефон. И как беше отпратил с благи думи койотите… И как беше нахранил цялата група със сардините и бисквитите.

Крайно време беше да се откаже от подобни разсъждения. Защото резултатът и от действията на малкото скаутче, и от тези на покровителя му Исус бе, че все повече хора умираха. Я виж какво стана с Йоан Кръстител или с монахините в Южна Америка, или… Дори и йога не би могъл… Заради главата.

Джони добре знаеше, че няма смисъл от подобни вътрешни спорове: сякаш, като оплете аргументите на въображаемите гласове в съзнанието си, ще успее да обърка конците и на събитията около себе си. Цялата работа се свеждаше до това, че не го беше страх само от ченгето и от тайнствените сили, които навярно се бяха развихрили из градчето.

Започваше да се страхува и от Дейвид Карвър.

— Не беше самото ченге, което уби майка ми и сестра ми, и съпруга на Мери — обясняваше момчето, и сетне погледна отново към Маринвил, който пак си представи, че пред него е Тери. От подобни погледи му идваше да полудее. „Знаеш за какво говоря — искаше да му внуши момчето. Много добре знаеш за какво говоря, така че престани да се правиш на глупак.“ — Не знам точно с кого съм разговарял в съня си, но чрез неговата уста говореше Господ. Защото Господ не може да се яви сам пред хората: така само ще ги изплаши до смърт. Той винаги приема образа на нещо друго. Преобразява се в птици, в огнени стълбове, в горящи храсти и въздушни вихри…

— Или в хора — допълни Синтия. — Не ще и дума, Господ знае как да се дегизира.

При последната реплика на многознайката Джони не издържа.

— Това е пълна лудост! — развика се той. — Трябва да се махаме възможно най-бързо, толкова ли не можете да го проумеете? Паркирали сме на шибаната главна улица, не виждаме какво става навън, а в това време той може да е навсякъде — може дори да е седнал на волана! Ако не той… не знам… койотите… лешоядите…

— Отишъл си е — успокои го невъзмутимо Дейвид и извади още една бутилка кола от кашона.

— Кой си е отишъл? — попита Джони. — Ентрейджиън?

— Кантакът. Няма значение в кого се е вселил — в полицая, в майка ми или в оня, с когото всичко е започнало винаги е един и същ. Все си имаме работа с кантак, голямото божество, пазача. Сега си е отишъл. Не можете ли да го усетите?

— Не усещам нищо.

„Не се прави на тъпак“ — сгълча го мислено Тери.

— Не се правете на тъпак — изрече на глас Дейвид, без да сваля поглед от него.

Джони се наведе и приближи лице до неговото.

— Ти да не четеш мислите ми? — попита, наглед дружелюбно. — В подобен случай ще ти бъда безкрайно признателен, ако излезеш от съзнанието ми.

— Опитвам се да ви накарам да ме изслушате — натърти Дейвид. — И ако се съгласите да ме изслушате, всички останали ще сторят същото! Стигнем ли до несъгласие и препирни помежду си, на него няма да му е нужно дори да праща кантахи и кантаки срещу нас — счупим ли веднъж сами стъклото, той ще се вмъкне помежду ни и ще ни раздели завинаги.

— Престани! — разсърди се Джони. — Не си търси виновници. Нямам никакъв пръст в тая работа.

— Не съм и твърдял противното, просто ме изслушайте, става ли? — сякаш му се молеше Дейвид. — Нищо не ви струва, защото него в момента го няма наблизо, фургоните, с които беше запречил пътя, също ги няма. Не можете ли да разберете? Той иска да си тръгнем.

— Това е чудесно! Да направим, както иска!

— По-добре да изслушаме какво има да ни каже Дейвид — прекъсна го Стив.

Джони се извъртя като на пружина в негова посока.

— Мисля, че забравяш кой ти плаща, Стив.

В мига, в който думите излязоха от устата му, вече съжаляваше, че ги е изрекъл, но не направи опит да промени казаното. Желанието да се махне от тук, да седне зад волана на камиона и да натисне газта беше станало толкова нетърпимо, че започваше да го обзема паника.

— Нали ми каза да не ти викам „шефе“…

— Освен това какво ще стане с Мери? — намеси се Синтия. — Момчето твърди, че тя е жива!