Стивън Кинг - Град Отчаяние

Джони се усмихна:

— Браво, шейсет точки!

Момчето отвори очи и на свой ред му се усмихна. Писателят му подаде шишенцето аспирин, което бе задигнал от „Бухала“.

— Искаш ли един-два хапа?

Дейвид се замисли над предложението, престраши се и като напъха две таблетки в устата си, ги прокара с остатъка от колата.

— Тръгваме — осведоми го Джони. — Ще опитаме най-напред от север. Имало няколко фургона, изкарани на шосето, но Стив мисли, че ще може да ги заобиколи откъм паркинга. Ако не успеем, ще трябва да завием на юг, към рудника и после да хванем прекия път оттам за шосе номер 50. Ние двамата с теб ще седнем отпред заедно с…

— Не.

Джони недоумяващо повдигна вежди.

— Моля?

— Ще се насочим към рудника, това добре, но няма да напускаме града. — Гласът на Дейвид бе дрезгав, сякаш беше плакал. — Трябва обаче да влезем в рудника.

Джони хвърли поглед към Стив, който му отговори с повдигане на рамене и на свой ред се обърна към момчето:

— Какво имаш предвид, Дейвид? Искаш да потърсим майка ти ли? Може би ще е най-добре за нея, да не говорим за нас, ако…

— Не, не е това причината… Татко? — Дейвид хвана баща си за ръката. Все едно той беше родителят, а Ралф — детето. — Мама е мъртва.

Ралф поклати глава.

— Е, няма откъде да знаем с положителност. Човек трябва да се надява докрай, но предполагам, че е твърде вероятно.

— Знам с положителност, че мама е мъртва. — На светлината на фенерчетата, лицето на Дейвид бледнееше от изтощение. Отново насочи вниманието си към Джони. — Имаме да свършим една работа. Знаете, че е така, нали? Затова сте ме чакали да се събудя.

— Не, момчето ми. Просто не искахме да потеглим, преди да се уверим, че всичко с теб е наред.

И все пак самият Джони имаше странното усещане, че лъже. Без да знае защо, се изпълваше с безпокойство и страх от неизвестното. Чувстваше се така винаги преди да започне нова книга, когато се примиряваше с неизбежното си ново пътуване с велосипеда на въображението.

Но сега беше по-лошо. Много по-лошо. Идваше му да фрасне момчето с приклада на празната си пушка, да го прати отново в несвяст, преди да е добавило дума. „Не ни обърквай, момче — мислеше си той. — Не ни обърквай точно тогава, когато забелязваме светлинка в края на тунела.“ Дейвид отново потърси с поглед баща си. Още държеше ръката му в своята.

— Тя е мъртва, но душата й се терзае. И това ще продължи, докато Так обитава тялото й.

— Кой е Так, Дейвид? — попита Синтия.

— Един от двамата близнаци Уинтъргрийн — изпревари го Джони, опитвайки се да обърне нещата на шега. — Другият се казва Тик.

Дейвид го стрелна с безизразен поглед и Маринвил сведе очи от неудобство. Не му беше приятно да се признава за победен, но нямаше как.

— Так е божество. Или демон. Или може би просто едно нищо, само име, безсмислена сричка. Но със сигурност е опасен, както са опасни гласовете, донесени от вятъра. Няма значение. Това, което има значение, е, че майка ми трябва да бъде оставена да почива в мир. Тогава ще може да отиде при сестра ми в… там, където отиваме всички след смъртта си.

— Синко, най-важното в момента е да се разкараме възможно най-бързо оттук — сряза го писателят. Засега успяваше да овладее гласа си, но не можеше да скрие от самия себе си нотките на страх и нетърпение. — Щом се доберем живи до Елай, ще се свържем с щатската полиция на ФБР. До утре на обяд тук ще са пристигнали сто ченгета, а дузина хеликоптери ще кръжат в небето. Но засега…

— Мама е мъртва, но Мери не е — на свой ред му се тросна Дейвид. — Тя е още жива. И се намира в рудника.

Синтия го зяпна в удивление.

— Откъде знаеш, че я няма?

Дейвид вяло се усмихна.

— Най-малкото в момента не я виждам край себе си. За останалото научих по същия начин, по който узнах, че Одри се опитва да ме удуши. Казаха ми.

— Кой ти е казал, Дейвид? — попита Ралф.

— Не знам. Не знам дори дали има значение. Важното е какво ми е казал. Научих истината. Знам, че е било самата истина.

— Времето за празни приказки приключи, приятел — прекъсна го Джони. Гласът му ставаше все по-дрезгав. Чуваше се, но не можеше да се спре. Пък и не беше странно. В крайна сметка не ставаше дума за литературен спор дали са станали жертви на вълшебен реализъм или отблъскваща проза. Часът за разговори беше отлетял; беше дошъл този на паническото бягство. Вече не му беше до това да слуша бръщолевенето на малкото скаутче-християнче.

„Да, но малкото скаутче-християнче успя да се измъкне от килията си и да застреля койота, който Ентрейджиън бе оставил да ви пази. Ако не беше то, нямаше да продължаваш жалкия си животец на земята — сгълча го в мислите му Тери. — Може би си длъжен да го изслушаш, Джони.“