Стивън Кинг - Град Отчаяние

Джони й се сопна:

— Ако искате двамата с Дейвид можете да си вземете шапките и да се качите на самолета за небесата, но не мисля, че ще ви последвам.

— Ще го изслушаме — присъедини се към останалите Ралф.

Джони го зяпна удивен. Ако се беше надявал на помощ от някого, навярно това беше бащата на Дейвид. „Той е единственото, което имам — беше казал Ралф във фоайето на киното. — Всичко, което остана от моето семейство.“

Огледа още веднъж останалите и с болка на сърце се примири с тяхното единодушие. А Стив държеше ключовете от камиона в джоба си… Но Дейвид гледаше все така настойчиво именно него — Джон Едуард Маринвил. Имаше странното усещане, че никой друг — учител, читател, критик, издател, другар по чашка или жена — не е искал от него това, което момчето, изглежда, искаше в момента.

И не само го гледаше, а сякаш молеше за нещо.

„Забрави, момче — каза си той наум. — Когато такива като теб карат автобуса, катастрофите са неизбежни.“

„Ако не беше Дейвид, мисля, че точно твоят автобус отдавна щеше да е катастрофирал — отново се обади Тери от своя непристъпен бункер в съзнанието му. — Мисля, че отдавна щеше да си мъртъв, овесен на някоя кука. Слушай какво ти говори, Джони. За Бога, вслушай се в момчето!“

Привидно успокоен, той попита:

— Ентрейджиън си е отишъл, сигурен ли си?

— Да — увери го момчето. — Зверовете — също. Койотите и вълците — трябва да са били стотици, ако не и хиляди са преместили фургоните обратно встрани от шосето. Избутали са ги до банкета и са ги преобърнали! Сега повечето от тях са се прибрали в ми хим , кръга на пазача. — Отпи от бутилката кола. Ръката му леко трепереше. Изгледа присъстващите, но накрая отново впери поглед в лицето на Маринвил. Него си беше нарочил и това си беше. — Той иска същото, което вие искате. Да си заминем оттук.

— Тогава за какво му е било изобщо да ни довежда в града?

— Той не ни е довел.

— Какво?

— Мисли, че ни е довел, но не е.

— Нямам дори най-малка представа за какво…

— Господ ни доведе — прекъсна го Дейвид. — За да го спрем.

След произнасянето на последните думи настъпи тишина и Стив установи, че се е заслушал, очаквайки да чуе воя на вятъра. Но вятър нямаше. Единственото, което слухът му долови, беше далечен шум от самолет — в този момент разни нормални хора блажено пътуваха към своята цел, дремеха, обядваха или прелистваха списания.

Именно Джони наруши тишината, но колкото и самоуверен да искаше да изглежда, погледът му (изплъзващ се все встрани) не се нравеше на Стив. Далеч повече му допадаше онова безумно изражение на лицето му, когато подобно на актьор от каубойски филм Маринвил беше опрял дулото на карабината в главата на пумата и натискаше спусъка. Шофьорът отдавна подозираше, че шефът му крие дълбоко в себе си някакъв разбойник — признаци за това беше забелязал още в началото на съвместното им турне, знаеше, че тъкмо от разбойника се плашеше Бил Харис, когато му изреждаше своите пет „божи заповеди“ в кабинета на Джак Алълтън. Но каубойският филм беше свършил и другият Маринвил — онзи с иронично повдигнатата вежда и празнословната риторика — се беше върнал.

— Говориш все едно ние всички тук имаме един и същ Господ. Не искам да звуча като голям, но определено не мисля, че е така.

— Напротив, така е — настоя Дейвид, без да повишава тон. — В сравнение с Так и царят на човекоядците би се оказал близо до нашия Бог. Вече си имал случай да разбереш какво представляват кантахите, сигурен съм, че си усетил на какво са способни.

Джони прехапа устни — в знак, според Стив, че е бил засегнат на болното място, но не иска да го признае.

— Може и така да е — промърмори, — но човекът, който ме доведе в това градче, трудно би минал за пратеник на Господ. Напротив, имах си работа с огромен русоляв полицай, изпитващ нетърпимост към слънцето. Пъхна торбичка марихуана в багажа ми, а след това ми нанесе жесток побой.

— Да, знам. Наркотикът е бил изваден от колата на Мери. За да ни спре нас, използва някакви гвоздеи. Смешно е, като се замислиш. Развихрил се из Деспърейшън като същински тайфун, стрелял по хората, клал ги, бил ги, блъскал ги през прозорците, прегазвал ги с автомобила си… и все пак не е намерил достатъчно смелост просто да излезе насреща ни — срещу когото и да било от нас — да извади револвера си и да му каже: „Идвай с мен.“ Бил му е нужен някакъв… тази дума не я знам.

— Претекст — помогна му с нежелание Джони.