Стивън Кинг - Град Отчаяние

— Какво е това? — попита с половин уста, но предполагаше, че сам се сеща.

— „Гърмяща змия номер 1“. Известна е също като „Китайската мина“, „Китайската шахта“ или „Китайската галерия“. Последните взривове разкриха входа й. Екипът беше, меко казано, изненадан. Никой в минния бизнес по тия места не е вярвал особено на старите истории. Към края на миналия век от „Диабло Къмпани“ твърдяха, че „номер 1“ е била затворена поради изчерпване на залежите. Но тя се е намирала тук, Дейвид, под земята. А сега…

— Наистина ли я обитават духове? — попита с треперещ глас Дейвид. — Така е нали, вътре има духове?

— О, да — съгласи се човекът с бейзболната шапка.

— Каквото и да възнамеряваш да ми разкажеш, не искам да слушам! — извика Дейвид. — Искам да ме върнеш обратно на земята! При баща ми! Повдига ми се от това! Повдига ми се от тази страна на…

Изведнъж замлъкна. Ужасна мисъл го споходи. Страната на мъртвите, така беше казал непознатият. Беше нарекъл Дейвид изключение. Но това означаваше…

— Отец Мартин… Видях го по пътя към гората. Той…

Мъжът хвърли поглед към радиото, после вдигна очи и кимна.

— Умря два дни, след като заминахте.

— Беше ли пиян?

— Към края беше вечно пиян. Също като Билингзли.

— Самоубийство ли е било?

— Не — отговори човекът с шапката и сложи ръка върху рамото на Дейвид. Ръката му беше топла, очевидно не принадлежеше на мъртвец. — Ако не друго, не и умишлено самоубийство. С жена си отишли на пикник на морския бряг. Хапнали, пийнали, а той отишъл да поплува… и така и не излязъл.

— Върни ме обратно — помоли тихичко Дейвид. — Много ми дойде от толкова смърт.

— Отровената земя е обида на Господ — настоя непознатият. — Знам, че е тежко, Дейвид, но…

— Тогава, нека Господ я прочисти! — възкликна ядно момчето. — Не е честно да иска от мен да го сторя, след като уби майка ми и сестра ми…

— Той не ги…

— Не ме интересува! Хич не ме е грижа! Дори да не ги е убил Той, стоял е настрана и не се е намесил!

— Това също не е вярно.

Дейвид затвори очи и с длани закри ушите си. Отказваше да слуша повече. И все пак гласът на мъжа неумолимо проникваше до слуха му. Да се скрие от него беше също тъй невъзможно, както е било невъзможно и на Йона да се скрие от Господ. Господ знаеше как да следва дирята като ловджийска хрътка. А Господ беше жесток.

— Защо си на земята? — попита го гласът, сякаш идващ от съзнанието му.

— Не те чувам! Не те чувам!

— Родил си се на земята, за да обичаш Господ…

— Не!

— … И да му служиш.

— Не! Майната му. Господ! Майната на любовта му!

— Господ не може да те накара да направиш нещо, което сам не искаш.

— Спри! Не искам да слушам, не искам нищо да решавам! Чуваш ли? Чуваш…

— Ш-шт. Слушай!

И против желанието си Дейвид се заслуша.

Джони тъкмо се канеше да предложи по-бързо да потеглят, когато Дейвид вдигна ръце и притисна с длани слепоочията си. Пое дълбоко въздух и след миг отвори очи. Видя Джони, Стив, Синтия и баща си. Лицата на двамата по-възрастни бяха подути и побелели като на закоравели пияници след поредния масов бой в кръчмата. И четиримата изглеждаха изморени и изплашени, а опънатите им до крайност нерви ги караха да възприемат всеки шум като реална заплаха. Обществото на оцелелите след Коли Ентрейджиън съвсем се беше смалило.

— Здрасти, Дейвид — обади се Джони. — Радваме се, че се върна. Намираме се в…

— … камиона на Стив. Който е паркиран в близост до киното. Вече сте го изкарали от гаража. — Дейвид седна, преглътна и се навъси. — Онази май здравата ме е раздрусала.

— Така си е — потвърди шофьорът. В погледа му се четеше любопитство. — Спомняш ли си Одри Уайлър да те е нападала?

— Не — отговори Дейвид, — но ми го казаха.

Джони се спогледа с Ралф, който вдигна рамене в недоумение.

— Има ли вода? Гърлото ми е пресъхнало.

— Трябваше да бързаме и сме взели само пушките — оправда се Синтия. — Но разполагаме с това. — Тя посочи кашон с кола, от който вече липсваха няколко шишета. — Стив ги пази за господин Маринвил.

— Откакто отказах алкохола, не мога без кола — обясни Джони. — При това трябва задължително да е „Джолт“, един Бог знае защо. Топла е, но…

Дейвид грабна една от бутилките и започна жадно да пие. Газираната течност дразнеше гърлото му, но той продължаваше да преглъща. Когато три четвърти от бутилката се изпразни, той шумно се оригна.