Стивън Кинг - Град Отчаяние

Изплю хартийката и се покатери на вишката. Продължаваше да усеща в устата си приятния вкус на шоколада. В ушите му кънтеше рокмузика.

Някой беше седнал по турски на дървената платформа и гледаше към Беър Уудс. Беше заел същото положение, в което имаше навик да седи Брайън — с кръстосани крака и брадичка опряна върху дланите — та Дейвид за момент беше сигурен, че пред него е старият му приятел, само че пораснал. Стори му се съвсем нормално. Един млад мъж на мястото на Брайън не беше с нищо по-странен и различен от гниещото тяло на майка му или от пумата с главата на Одри Уайлър, дори беше много по-лесен за възприемане.

Младежът беше преметнал през рамо старомоден радиоапарат. Върху кожения калъф бяха залепени две лепенки: на едната се виждаше усмихнато лице, другата изобразяваше хипарския знак на мира. Музиката идваше от малкия външен говорител. Звукът беше метален, но все пак музиката си я биваше: здрави барабани, убийствен риф и типичен рокаджийски вокал: „Чувствах се… толкова зле… питах семейния лекар какво ми е…“

— Брай? — проговори Дейвид, докато се качваше на площадката. — Ти ли си?

Мъжът се обърна. Беше слаб, под бейзболната му шапка се подаваха тъмни коси; носеше дънки, сива тениска и огледални слънчеви очила — Дейвид виждаше собственото си лице в стъклата. Това беше първият човек в този… каквото и да е… когото не познаваше.

— Брайън го няма, Дейвид — отговори мъжът.

— Кой сте вие тогава? — Помисли си, че ако и мъжът започне да се разлага или да кърви като Ентрейджиън ще скочи веднага от дървото, пък, ако ще и мумията да го дебне наоколо. — Това си е нашето местенце, на двама ни с Брайън.

— Брайън не може да бъде при нас. Той е жив, нали разбираш.

— Не — възрази Дейвид, но за свой ужас осъзна, че го разбира.

— Какво каза на Маринвил, щом се опита да говори на койотите?

На Дейвид му трябваха секунда-две да си припомни.

— Казах му да не им говори на езика на мъртвите. С тази разлика, че не бях точно аз, който…

Мъжът със слънчевите очила махна с ръка.

— Начинът, по който Маринвил се опита да говори, прилича на езика, който използваме ние двамата: „ си ем, тоу ен кан де лах “. Разбираш ли ме?

— Да. „Ние говорим на езика на безформеното.“ Езика на мъртвите. — Дейвид потръпна. — Значи аз също съм мъртъв… така ли?

— Не позна. Изпускаш една обиколка. — Мъжът засили звука на радиото… — „Казах, докторе… Господин М. Д… и се усмихна. — Раскалс.“ — обясни той. — „Феликс Кавалиере изпълнява вокала. Харесват ли ти?“

— Да — отговори му Дейвид напълно откровено. Имаше чувството, че цял ден да слуша песента, няма да му омръзне. Напомняше му за морски плаж и страшни мацки по бикини.

Мъжът с шапката на янкитата се заслуша в музиката, сетне изключи радиото. Едва тогава Дейвид забеляза назъбения белег от вътрешната страна на дясната му китка, все едно непознатият се беше опитвал да пререже вените си. После му мина през ума, че човекът може и да е успял да се самоубие: нали се намираха в страната на мъртвите.

Отново го полазиха тръпки.

Мъжът свали шапката си, избърса потта от врата си, после я върна на главата си и изгледа Дейвид със сериозно изражение:

— Тук наистина е страната на мъртвите, но ти си изключение. Ти си специален гост. Много специален.

— Кой сте вие?

— Няма значение. Да речем един от многото почитатели на Раскалс и Феликс Кавалиере — отказа да се представи непознатият. Огледа се, въздъхна и направи кисела гримаса. — Но ще ти кажа едно нещо, млади човече: хич не се изненадвам, че страната на мъртвите се оказва в предградията на Колъмбъс, Охайо. — Очите му отново се спряха върху Дейвид и усмивката му угасна. — Мисля, че е време да заговорим делово. Между другото, като се събудиш, ще те боли гърлото и в началото може да не знаеш точно къде се намираш. В момента те носят до камиона, с който Стив Еймс пристигна в града. Нещо ги кара да напуснат възможно най-бързо „Американският запад“.

— Защо сте тук?

— За да съм сигурен, че знаеш защо си дошъл… поне като за начало това е достатъчна причина. И така, да те попитам: защо дойде?

— Не знам какво…

— Ако обичаш — прекъсна го непознатият. Стъклата на тъмните му очила проблеснаха. — Ако не знаеш, значи здравата си загазил. Защо изобщо си дошъл на земята? Защо те е създал Господ?

Дейвид изпадна в недоумение и покруса.

— Хайде, хайде! — подкани го нетърпеливо непознатият. — Това са въпросите с лесните отговори. Защо те е създал Господ? Защо е създал мен? Защо Господ изобщо е създал човека?