Стивън Кинг - Град Отчаяние

— За да го обичат и за да му служат — изрече бавно Дейвид.

— Добре, така да бъде. Поне за начало. А какво представлява Господ? Какво си разбрал за Него?

— Не искам да кажа — сведе очи момчето, сетне отново погледна към мъжа (който неизвестно защо му изглеждаше познат) със сериозното изражение. — Страхувам се да не сбъркам — поколеба се за секунда, но накрая изплю камъчето: — Страхувам се вие да не сте Господ.

Човекът се изсмя доволно.

— В известен смисъл това, което каза, е доста смешно, но няма значение. Да не се отклоняваме от въпроса. Какво знаеш за естеството на Бога, Дейвид? Какъв е твоят личен опит от връзката ти с Него?

С голямо нежелание Дейвид отговори:

— Господ е жесток.

Отново погледна в краката си и преброи бавно до пет. И след като не го порази гръм, осмели се да вдигне очи. Мъжът с дънките и сивата фланелка го гледаше все така сериозно, дори напрегнато, но в никакъв случай ядосано.

— Прав си, Господ е жесток. Рано или късно се забавяме, мумията почти ни догонва и Господ се оказва жесток. Защо е жесток, Дейвид?

За секунда не можа да отговори — докато си спомни една от репликите на отец Мартин, изречена, когато телевизорът в ъгъла предаваше без звук някаква контролна среща по бейзбол.

— Жестокостта на Господ ни извисява — отвърна.

— Ние сме мината, а Господ — миньорът, така ли?

— Ами…

— И всяка жестокост е за добро?

— Не, едва ли би могла да бъде добро! — възрази Дейвид. В съзнанието му му възкръсна споменът за Пай, окачена на куката. — Пай, която заобикаляше мравките по тротоара, да не би да ги настъпи.

— Как се нарича жестокостта, плод на омраза?

— Злоба. Кой сте вие, господине?

— Няма значение. Кой е баща на човешката злоба?

— Дяволът…, а може би онези божества, за които майка ми говореше.

— Махни ги ти тия кантахи и кантаки, поне засега. Имаме да се занимаваме с по-важни въпроси, затова държа да се съсредоточиш. Какво представлява вярата?

На този въпрос отговорът наистина беше лесен.

— Материя, от която са изтъкани надеждите ни. Доказателство за всичко онова, което не сме видели с очите си.

— Да. А кое определя вярващия?

— Хм… любовта и примирението, предполагам.

— А кое е обратното на вярата?

Това беше труден въпрос, същинска главоблъсканица. Като онези проклети тестове: посочете, „а“, „б“, „в“ или „г“. Само дето тук дори не бяха посочени възможните отговори.

— Може би неверието? — предположи Дейвид.

— Не, не неверие, а безверие. Първото е естествена реакция, докато второто е следствие на съзнателен избор. А когато човек е изпаднал в безверие, Дейвид, кое е естественото състояние на духа му?

Той се замисли за известно време, но поклати глава:

— Не знам.

— Напротив, знаеш.

Момчето отново се замисли и стигна до извода, че е така.

— Изпадналият в безверие изпада в отчаяние!

— Точно така. Погледни надолу, Дейвид!

Той се подчини и смаян установи, че виетконгската вишка не е вече на дървото. Вместо това се носеше във въздуха, също като вълшебно килимче от дъски, реещо се над просторните и пусти поля. Тук-там сред редици от сивкави и голи храсти и дървета се забелязваха къщи. Имаше един фургон с надпис на вратата, според който вътре живеел пияч на ракия и свирач на револвер; другата сграда беше ламаринената барака, която бяха подминали по пътя си към града; следваха общинските служби, кръчмата „Жълтиците на Бъд“. Ухиленият тарикат с гърнето злато се перчеше от желязната рамка.

— Почвата е отровена — обясни мъжът с бляскавите слънчеви очила. — В сравнение с нещата, които са се вършели тук, Хирошима е едва ли не детска игра. Земята никога няма да се изчисти. Ала всичко трябва да се събори и изкорени, а почвата — да бъде поръсена със сол и изорана дълбоко. Знаеш ли защо?

— За да не се разпростре отровата ли?

— Не, няма как. Злото е крехко и глупаво, натрови ли се веднъж екосистемата, то от само себе си умира.

— Тогава защо…

— Защото отровената земя е плод на перверзни умове и обида на Господа. Сега погледни пак.

Дейвид отново се подчини. Бяха оставили къщите зад себе си и вишката кръжеше над дълбок изкоп. Приличаше на огромна рана, която е гноясала и заразила плътта. Склоновете, насечени от зигзаги, приличаха на стълби; отвисоко рудникът приличаше на пирамида, само че обърната. По хълмовете на юг стърчаха няколко бора, само покрай изкопа имаше зеленина. Откъм близкия край — Дейвид прецени, че това е северната страна на рудника, ако отровеното поле беше Деспърейшън — огромните стъпала се бяха подронили в основата си. Там, където навремето са се откроявали ръбовете им, сега се бяха образували стръмни сипеи. Точно до свлачището и не много далеч от широкия макадамов път, водещ началото си от рудника, зееше голяма черна дупка. При вида й Дейвид инстинктивно почувства опасност. Сякаш някое огромно чудовище бе заровено под земята и сега беше отворило око. Самото свлачище наоколо също го караше да се чувства неспокоен. Защото изглеждаше… някак… умишлено предизвикано.