Стивън Кинг - Град Отчаяние

— Точно така, претекст. Също както в старите филми на ужасите вампирът не може по своя воля да нахлуе в дома ти. Трябва ти самият по някакъв начин да го поканиш.

— И защо? — попита Синтия.

— Може би, защото Ентрейджиън — истинският Ентрейджиън — е продължавал да живее в съзнанието си. Като бледа сянка. Или по-скоро като човек, който хем е изхвърлен от дома си, хем наднича през прозорците и блъска по вратата. Сега Так се е вселил в майка ми — в това, което е останало от нея — и вероятно ще ни убие, ако успее…

Дейвид сведе очи, но нямаше как да скрие треперенето на устните си. Изчака за секунда и продължи:

— Това, че му е бил нужен претекст да ни задържи, няма значение. Той често върши неща без значение — дали от глупост, дали воден от внезапните си импулси, нямам представа. Въпреки че оставя знаци. Винаги оставя някакви знаци около себе си. Издава се сам, разкрива истинската си същност, също като при онези експерименти, когато човек съобщава какво вижда в петната мастило по бял лист хартия.

— Ако това няма значение — прекъсна го Стив, — тогава какво е важното?

— Това, че отведе точно нас, а другите остави. Мисли си, че изборът му е случаен, също както малкото дете грабва първата консерва от рафта в магазина и я хвърля в пазарската кошница на майка си. Но обяснението е друго.

— Също като ангела на смъртта в Египет, нали? — обади се отнесено Синтия. — Само че наопаки. Ние сме били белязани и нашият ангел на смъртта — въпросният Ентрейджиън — ни е разпознал и ни е спрял.

Дейвид кимна.

— Да, той самият не го е знаел, но сега го е разбрал — ми хим ен тау , както би се изразил самият той — нашият Господ е силен, нашият Господ е с нас.

— Ако това е знак, че Господ е с нас — изкоментира пак Маринвил, — надявам се, когато се раздразни, да не съм му пред очите.

— Сега Так иска от нас да си отидем — продължи момчето — и разчита, че наистина можем да го сторим. Заради обета пред Господ, който с нищо не ограничава свободната ни воля. Така се изразяваше отец Мартин. Той… Той…

— Дейвид? — намръщи се Ралф. — Какво има? Какво се е случило?

Момчето вдигна рамене.

— Нищо. Не е важно. Мисълта ми беше, че Господ никога не ни принуждава да сторим това, което иска от нас. Само ни съветва, след което се оттегля, за да види дали сме го послушали. Докато отец Мартин ми обясняваше за обета с Господ, жена му дойде да послуша и си припомни думите на майка си: „Господ ни позволява да вземем, каквото искаме, стига да си платим цената за него.“ Так е отворил широко вратата към шосе номер 50…, но не бива да се върнем там. Ако все пак го сторим, ако наистина напуснем Деспърейшън, без да изпълним това, за което Господ ни е довел, рано или късно ще си платим цената.

Дейвид отново изгледа всички присъстващи, но накрая насочи вниманието си към Джони Маринвил:

— Каквото и да решите, аз оставам. И все пак, за да успеем, трябва да бъдем заедно. Трябва да се отречем от собствената си воля в полза на Божията и да приемем с готовност смъртта. Защото може и да умрем.

— Ти си се побъркал, момчето ми — заключи Джони. — По принцип нямам нищо против побърканите, но ти не се вместваш дори в моите разбирания. Защо ми трябваше да бягам и да се крия, ако се оставя да бъда застрелян или оглозган жив от лешоядите? Колкото до Господ, поне що се отнася до мен, Той умря през ‘69-а, във Виетнам. Спомням си, че по войнишката станция звучеше „Пурпурна мъгла“ на Джими Хендрикс.

— Поне ме изслушайте докрай. Или и това ви е невъзможно?

— Защо да те изслушвам?

— Защото трябва да ви разкажа една дълга история. — Дейвид отпи от колата и се навъси, докато преглъщаше. — При това интересна. Искате ли да я чуете?

— Детското предаване свърши, както вече отбелязах — иронично рече Джони.

Дейвид обаче не му обърна внимание.

Отново настъпи мълчание. Стив внимателно наблюдаваше Маринвил. Беше се зарекъл, че ако шефът му понечи да излезе от камиона, ще му попречи на всяка цена. Не че му се искаше, но стигнеше ли се дотам, щеше да прибегне и до сила.

Затова се почувства облекчен, когато Джони вдигна рамене, усмихна се на момчето и се примъкна по-близо до него, та да си вземе бутилка кола от кашона.

— Добре, тази вечер по изключение „Лека нощ, деца“ ще продължи до по-късно. — Той закачливо разроши косата на Дейвид. — Откакто се помня, приказките са ми слабост. Но държа да те предупредя: искам приказката да завършва с: „И заживели щастливи чак до старини.“

— На всички ни се иска да го чуем — обади се Синтия.