Стивън Кинг - Град Отчаяние

Озърна се, опитвайки да разбере откъде идва тежката, сладникава миризма, която продължаваше да й напомня вонята вкъщи, когато двамата с Питър се върнаха от кратката си почивка на Балеарските острови. Бяха прекарали страхотно… до мига, в който се прибраха у дома с багажа и смрадта от собственото им жилище едва не ги прати в несвяст. Всичко беше безвъзвратно изгубено: двете кокошки; свинските пържоли, които Мери беше купила с намаление от някакъв месар в Бруклин; еленското месо, което Дон, приятелят на Питър, им беше донесъл; бурканите с ягоди, съхранявани още от лятото. Същата миризма я преследваше и сега.

Друга гадина, голяма колкото лешник, падна върху косата й.

Мери изпищя и заудря напосоки по главата си, но безуспешно. Нещото не искаше да се махне, затова се наложи да го хване с пръсти. Гадината изцвърча и се спука в ръката й, потече гъста течност. Тя издърпа мъхнатото същество от косите си и го захвърли. При падането си на земята нещото… звучно се разпльока. Ръката я пареше и сърбеше, все едно беше пипнала коприва.

„Моля те, Господи, нека не бъда аз следващата — помисли си. — Каквото и да става, не позволявай да свърша като ченгето. Или като Елън.“

Идеше й от паника да хукне напосоки из мрака. Щеше да разбие някъде главата си, щеше да се набучи на някакъв остър предмет, да речем на някакъв миньорски инструмент, и да се самоизкорми, като във филм на ужасите. Но дори и това не я плашеше колкото предчувствието, че освен малките гадини по пода и стените наоколо я дебне нещо друго. Нещо, което само чака да се поддаде на паниката и да побегне.

Навярно вече разтваряше обятията си да я прегърне…

Преследваше я усещането — може би си внушаваше, но не беше много сигурна — че някой безшумно се движи зад гърба й. Отляво й се счу търкане на плат, отдясно — шум от стъпки. Изведнъж точно зад гърба й се разнесе нещо подобно на животински рев. Преди дори да изпищи, звукът изчезна тъй внезапно, както се беше появил.

„Това, последното, не беше от живо същество — успокояваше се Мери. — Поне аз не мисля така. Най-вероятно някой клон, понесен от вятъра, се е ударил в метален предмет. Имам чувството, че се намирам в малка постройка. Елън ме е заключила някъде да не избягам, а междувременно фризерът се е развалил.“

Но ако Елън беше новото превъплъщение на Ентрейджиън, защо просто не я беше върнала в килията, откъдето всичко беше започнало? Да не би да се страхуваше, че останалите ще я намерят и повторно ще я освободят? Това можеше да послужи за обяснение, ако не друго — обяснение не по-нелогично от останалите. Нещо повече — подобна мисъл й помагаше да съзре бледия лъч надежда в края на тунела. Като се улови за него, Мери протегна ръце пред себе си и предпазливо запристъпва в мрака.

Имаше чувството, че е вървяла цяла вечност. През цялото време очакваше нещо да я докосне и най-накрая очакванията й се сбъднаха. Поредното малко същество пробяга по обувката й. Мери замръзна и изчака животинчето да си намери друга работа. Продължението обаче се оказа още по-зловещо. В мрака нещо изтрака, подобно на стенен часовник, чийто механизъм стърже на празен ход на всеки кръгъл час. Доколкото знаеше, подобен тракащ звук можеше да бъде дело на едно-единствено животно на света. Шумът не изчезна, само се отдалечи, както свистенето на вятъра заглъхва постепенно из пространството. Бумтенето отпреди малко, подобно на животински рев, се повтори. Този път Мери си каза, че клон се удря в метална повърхност. Намираше се в работно помещение, може би в бараката, където Стив и девойката с разноцветната коса се бяха натъкнали на малката каменна статуетка.

„Продължавай да вървиш.“

„Не мога. Наблизо дебне гърмяща змия. Може би не само една. Даже е много вероятно да са повече от една.“

„Да, но освен змии, има и друго. По-добре не стой на едно място.“

Мери докосна главата, където беше паднала гадината преди малко. Пулсът кънтеше в ушите й. Възможно най-бавно и предпазливо се приведе и протегна ръце. Във въображението й се редяха една след друга ужасяващи картини. Представяше си змии с дебелината на водопроводни тръби; усти, зейнали като кофа на багер; раздвоени езици, разсичащи като с камшик въздуха. А тя дори нямаше да ги забележи, щеше да налети на някоя от тях, да опре чело в хладната й кожа, да я усети едва когато отровата безшумно проникне в ококорените й очи. Пред погледа й притича дяволчето от килера, което я беше преследвало през цялото й детство и което тя по незнайни причини беше кръстила „ябълката Джак“. Облата му кафява главица се поклати, личицето му се разкриви в злорада усмивка, сякаш предчувстваше мига, в който тя щеше да попадне в капана му. Цялата тази смрад на развалено месо беше част от зловещия план — трябваше да прикрие издайническия дъх на вкиснат ябълков сок, да му помогне да я завари неподготвена и да я обсипе със смъртоносните си целувки, с които щеше да изсмуче последните капки живот от гърдите й. По-сетне й се мярна силуетът на пума, подобна на онази, която беше убила горкия Том Билингзли. Звярът беше клекнал в ъгъла на помещението, готов всеки миг да нападне. Привидя й се и Елън, срабчила метална кука в една ръка, извила устни в убийствена усмивка, която отново напомняше кука.