Стивън Кинг - Град Отчаяние

„ Ако успея да се измъкна, вероятно ще отида на лекар — обещава си Риптън. — Ще погледна на случая като на знак на съдбата и ще отида на лекар. Става ли така?“

Търнър иска да заснеме няколко кадъра с входа на мината. Риптън не възразява. Така като че най-лесно ще се отърве от него .

— Колко надълбоко, мислиш, са пробили? — пита Търнър, застанал на половин метър зад жълтите ленти да снима с личния си „Никон“ — като се има предвид, че не използва светкавица, на снимките едва ли би се видяло друго, освен една черна дупка и, може би, няколко кокала, принадлежали кой знае на какво животно.

— Няма как да преценя — отговаря разсеяно Риптън. Вече си мисли какво оборудване да вземе със себе си в мината.

— Нали няма да направиш някоя глупост, като си тръгна? — пита за всеки случай Търнър.

— Няма — обещава Риптън. — Твърде много уважавам минните застрахователи, за да си помисля дори такова нещо.

— Ъ-хъ, и аз така — смее се Търнър, без да знае, че рано на другата сутрин в спалнята, която споделя с жена си, ще нахълта една уголемена версия на Кери Риптън, която ще го застреля насред съня му. Също и жена му. Так!

Очертава се тежка нощ за Кери Риптън. Нощ за убиване (никой от смяната на Търнър няма да доживее изгрева на слънцето) и нощ за разхвърляне на кантахи (при напускането на мината е събрал цяла торба от тях). Някои са се натрошили на парчета, но той знае, че дори и най-малките отломъци запазват от необяснимата си, непредсказуема енергия. По-голямата част от нощта Риптън прекарва в обикаляне на града, в поставянето на тези странни реликви на най-необичайни места: по ъглите на улиците, в пощенски кутии, в жабките на автомобилите. Дори и по джобовете на дрехите! Да! По тези места никой не си заключва вратата, нещо повече — никой не остава буден до късно, затова Кери Риптън посещава доста домове по тъмно, не само тези на Търнър и неговата бригада.

После се връща в рудника, чувства се пребит, все едно Дядо Коледа се връща на Северния полюс, след като цяла нощ е обикалял домовете на децата… Само че на Дядо Коледа работната седмица свършва с раздаването на подаръците. За Риптън тя тепърва започва. Часът е пет без четвърт; разполага с повече от два часа преди първите работници от малката съботна смяна на Паскал Мартинес да се появят. Времето ще стигне и все пак няма минута за губене. Тялото на Кери Риптън кърви толкова жестоко, че той е трябвало да натъпче бельото си с тоалетна хартия. На два пъти му се налага да спира пикапа на Кери и да храчи кръв.

Колкото и да бърза, щом се озовава в рудника, Риптън удря внезапно спирачки. С широко опулени очи наблюдава картината, разкрила се на светлината на фаровете.

Северният склон на мината се е превърнал в сборен пункт за всевъзможни зверове от пустинята — скупчили са се със стотици, все едно очакват Ной да ги качи на ковчега си: вълци; койоти; плешиви лешояди; пърхащи бухали със светещи като златни пръстени очи; пуми, диви котки; дори няколко подивели домашни питомци. Има и подивели кучета с ребра като акордеони — много от тях едва са се спасили от побърканата вегетарианска комуна оттатък хълмовете, той добре я знае — докато в краката на всички тези зверове необезпокоявани се разхождат батальони паяци и взводове чернооки плъхове .

Всяко, от животните си е отнесло по един кантах от китайската мина. Всички са се забързали нагоре по шосето към ръба на рудника, напомняйки за поток от бежанци, спасяващи се далеч от тайните на скрития подземен свят. В краката им, като търпеливи купувачи пред магазина за индулгенции — вземете си номер и чакайте — са се наредили още зверове. Всеки от тях чака своя ред да влезе в мрачната галерия.

Так започва да се смее с гласа на Кери Риптън:

— Каква блъсканица!

Паркира пред сградата на работния център. Отваря вратата с ключовете на Риптън и убива Джо Прудъм, нощния пазач. Стария Джо отдавна не го бива за нощен пазач; дошъл е по тъмно, така и не е разбрал какво се случва около него в рудника и дори не се сеща да попита какво търси Кери Риптън на работната площадка посред нощ. По това време е пуснал бельото си да се върти във фирмената пералня, наредил си е скромна вечеря на дългата маса и се чувства като у дома си, преди Риптън да го гръмне в гръкляна.

Веднъж свършил с пазача, Риптън се обажда в „Клуба на Бухала“, долу в града. „Бухала“ е отворен денонощно (въпреки че трудно може да се говори за нощен живот). Това е заведението, в което Брад Джоузефсън, онзи с прелъстителната шоколадова кожа и големия, гладък корем, закусва шест пъти седмично… все по това невъзможно време. Всичко си идва на мястото. Риптън иска Брад да дойде при него, незабавно, преди чернокожият да се е разложил от допира с кантахите: Кантахите са полезни за много неща, но биха направили всеки мъж или жена неизползваеми за по-сериозните намерения на Так. Риптън знае, че в краен случай може да посегне на някого от смяната на Мартинес, може би дори на самия Паскал, но държи (всъщност, не той, Так държи) на Брад. Брад ще се окаже подходящ за много други неща.