Стивън Кинг - Град Отчаяние

— Въглехидрати! — изкрещява му Риптън в лицето. — Так!

— Какво правиш? — недоумява Джоузефсън и се опитва да извърне лице — Какво пр…

— Целуни ме, красавецо! — Кери прилепва устни до неговите. Кръвта му действа като лепило, като печат, който ги заключва като в окови един за друг. Риптън изпуска въздуха си. Джоузефсън се сковава неподвижен в ръцете му, след което започва да трепери от главата до петите. Риптън продължава да диша в устата му, като огромен балон изпуска целия си въздух. Усеща какво се случва, усеща как се осъществява прехвърлянето. За една-единствена кошмарна секунда същността на Так се оказва сред пространството, прилепнала едновременно към угасващото тяло на Риптън и това на Джоузефсън, който на свой ред започва да се издува като кукла за парада по случай Деня на благодарността. В следващия миг вместо през очите на Риптън той проглежда с тези на Джоузефсън.

Чувството, което Так усеща, е толкова несравнимо и опияняващо, че не може да бъде описано. Все едно се е преродил. Новото тяло черпи сили не само от безграничната енергия на Так, но и от забележителните способности на мъж в разцвета на силите си, който излапва четири яйца и четвърт кило полусуров бекон на закуска. Так се чувстваше…

— Чувствам се ВЕЛИКООО! — изревава Брад Джоузефсън досущ същински тигър. Ушите му чуват пукота, с който гръбнакът му се издължава, търкането, с което наедрелите му мускули се наместват в тялото му, кънтенето, с което черепът увеличава обема си. Цялото му тяло гърми и трещи, все едно човек наблюдава филм за виетнамската война.

Брад захвърля безжизненото тяло на Риптън на земята — все едно държи в ръцете си огромна изсушена краставица — и се насочва към вратата. Ризата на Джоузефсън се пука по шевовете, раменете отдолу се надигат като планини, ръцете му се издължават надолу. Краката му не растат толкова бързо, но и връзките на маратонките се късат от напрежението.

Так застава на открито и устата му се изкривява в зловеща усмивка. Никога не се е чувствал толкова добре. Окото му е погълнало всичко. Животът тътне като огромен водопад край него. Ерекция, достойна за книгата на рекордите, напира да скъса бельото му, дънките му са се изпънали като палатка .

Так най-сетне е тук, освободил се от кладенеца на земята. Так е велик, Так ще се храни, Так ще властва, както винаги е властвал насред пустинята на пустините, където растенията са недоразумение, а почвата — заразена.

Качва се в буика, панталоните на Брад Джоузефсън се разпарят открай докрай, чак до гайките за колана. Сеща се за надписа отпред на автомобила — „МИНЬОРИТЕ ВЛИЗАТ ПО-НАДЪЛБОКО И СТОЯТ ПО-ДЪЛГО“ — и се усмихва при мисълта колко прав е бил остроумният автор. Заобикаля служебната постройка и потегля към Деспърейшън сред облаци прах.

Дейвид млъкна. Продължаваше да седи облегнат на преградата на камиона с поглед, забит в маратонките си. От дългото говорене гласът му беше съвсем пресипнал. Останалите се бяха наредили в полукръг около него по същия начин, по който навремето влъхвите са се били надвесили над Младенеца в яслата и са очаквали да научат и сензацията, и точните факти, и най-новите подробности, и най-точния анализ на всичко. Джони виждаше най-добре пънкарката, последната находка на Стив Еймс, а тя изглеждаше досущ като него самия: смаяна, сащисана, но така или иначе склонна да повярва. Разбира се, точно на това се дължеше неговото притеснение. Твърдо бе решил да избяга от града, никой не би могъл да го разколебае и все пак по-спокойно щеше да се чувства дъртият егоист, ако можеше сам себе си да убеди, че момчето фантазира, че тия небивалици са плод на детското му въображение. Но за жалост не беше никак убеден в последното. „Знаеш, че не са небивалици“ — натякваше му Тери. Джони клекна да си вземе още една бутилка кола, без да усети как портфейлът му (от истинска крокодилска кожа, купен от „Барнис“ за триста деветдесет и пет долара), който стърчеше от задния му джоб, се измъкна и безшумно падна на пода. С гърлото на шишето писателят потупа Дейвид по ръката. Момчето вдигна очи, усмихна му се, а самият Джони беше удивен от умората, изписана по лицето му. Размисли се над описанието, което Дейвид беше дал за Так — заключен в недрата на земята също като людоед от приказките, омаломощаващ толкова бързо всяко човешко тяло, че хората се превръщат в хартиени играчки — и се запита дали и богът на Дейвид не е нещо подобно.