Стивън Кинг - Град Отчаяние

„Веднъж да усетиш миризмата на Так по себе си, ще ти се прииска никога да не си тръгвал.“

— Ако обичаш — отговори сам на себе си Джони, — да не се вдетиняваме.

Погледна вляво, опитвайки се да откъсне поглед от мъртвото момиче, което толкова много му напомняше на Тери — на Тери от времето, когато беше способна да го подлуди, като кръстоса крака — и това, което видя, го накара да се усмихне с надежда. В дъното на помещението чакаше празна джипка. Понеже беше паркирана от вътрешната страна на гаражната врата, надеждата ключовете да са си на стартера изглеждаше напълно реална. В такъв случай Джони поне щеше да си спести ужасното преживяване да бърка из джобовете на жертвите на ченгето — а може би не е бил Ентрейджиън, а Джоузефсън… В крайна сметка, какво значение имаше. Джони трябваше единствено да отвори вратата на гаража, да се качи на джипката и да се махне оттук.

„Веднъж да усетиш миризмата на Так по себе си…“ Може би сега наистина го усещаше, но нямаше да е задълго. Дейвид Карвър можеше и да се окаже пророк, но си оставаше един млад пророк, а освен това някои много основни истини му убягваха, нищо че поддържаше пряка връзка с Господ. И едната от тези истини беше, че при малко по-добра хигиена миризмите изчезват. Джони бе имал доста случаи в живота си да се убеди в това.

Освен това ключът от джипката, слава на Бога, си беше на мястото.

Пъхна глава в купето, завъртя ключа, колкото да даде контакт и с радост установи, че резервоарът е три-четвърти пълен.

— Няма шест-пет — засмя се той.

Мина отзад на джипката и огледа как е вързано ремаркето. Нямаше да има проблеми — един чук и проклетият болт щеше да върви по дяволите…

„Дори и йога не би могъл да го стори, Маринвил — обади се старият ветеринар от подсъзнанието му. — Заради главата. Ами клетъчният телефон? Ами сардините?“

— Какво сардините? Просто в плика е имало повече консерви, отколкото сме предполагали…

И все пак се потеше. По същия начин, по който се бе потил във Виетнам. Не от горещина, въпреки че във Виетнам си беше горещо, не и от страх, нищо че там всеки го хващаше страх, дори и насън. Повечето пъти потта се дължеше на онова мъчително чувство, че не си попаднал на правилното място в подходящия момент, че си в компанията на хора, които са се родили добри, но сами се съсипват с грешките си.

„Чудеса без характер на сензация — като че ли отново се обади Билингзли. Да му се не знае, старецът се оказваше по-бъбрив мъртъв, отколкото жив. — Какво, ако не беше момчето, още щеше да гниеш в затворническата килия, нали? Може би щеше да си мъртъв. Или още по-зле от мъртъв. А ти го изостави.“

„Ако не бях отвлякъл вниманието на койота с якето си, Дейвид щеше да е мъртвият — оправда се пред себе си Джони. — Остави ме на мира, стари глупако.“

Забеляза някакъв чук на работната маса до стената и се запъти към него.

„Искам да ми кажеш нещо, Джони — обади се Тери и Маринвил замръзна на място. — Кога реши да преодолееш страха си от смъртта, като сам се лишиш от истински живот?“

Този път гласът определено не идваше от съзнанието му, в това беше сигурен. По дяволите, също тъй сигурен, както… Беше истинската Тери, която точно в този момент висеше на стената. Ако обърнеше поглед към нея, щеше да се убеди, че е изправила глава и го наблюдава по начина, по който винаги го беше гледала след поредната издънка. Тери никога не се изнервяше в подобни ситуации: за човек като Джони Маринвил издънките си бяха в реда на нещата; затова пък ги приемаше дълбоко в себе си, защото от всички хора на света единствено тя продължаваше да се надява някой ден той да се оправи. Това беше голямата й грешка — подобна на онзи загубен залог, когато очакваше Тампа Бей Бъкс да спечелят суперкупата. Освен при случаите, когато заедно с нея — заради нея — той наистина се оправяше, издигаше се над онова, което тя бе свикнала да смята за негова природа. И когато успееше, когато надминеше себе си, когато литваше над хоризонта, тя казваше ли нещо? Е, може би нещо като: „Да видим какво дават по Пи Би Ес“, това й се струваше достатъчно.

„Поне да се беше отказал от живота, за да пишеш — държеше на своето Тери. — Така човек би те разбрал, дори пак да му се иска да те осъди. Но ти се отказа от живота само за да говориш за писане. За Бога, Джони, какво направи със себе си?“

С треперещи нозе Маринвил се добра до масата, решен да хвърли чука по главата на кучката, да се помъчи да й затвори устата. Точно в този момент долови тихото ръмжене вляво от себе си.