Стивън Кинг - Град Отчаяние

Обърна глава и видя огромен горски вълк — може би бе същият, който беше гонил Стив и Синтия с кантаха, стиснат между зъбите. Очите му светеха в мрака. За секунда звярът се поколеба и Джони си позволи мъничко надежда — може би вълкът го беше страх, може би щеше да отстъпи. Но в следващия миг хищникът се нахвърли върху него и оголи зъби.

Нещото, което някога се наричаше Елън Карвър, беше концентрирало импулсите на съзнанието си върху вълка (искаше да го използва, за да свърши веднъж завинаги с писателя) до такава степен, че изпадаше в своеобразен транс. Но изведнъж нещо обезпокои Так — неочаквана спънка в общия ход на нещата. За миг отпусна хватката си и вълкът застина на място. Так насочи цялото си съзнание към камиона и със зловещо любопитство се опита да проникне в умовете на хората там. Нещо се беше случило, но той не можеше да определи какво. Създаваше се впечатление за объркване, както когато човек се събуди в стая, в която мебелите наскоро са били пренаредени.

Може би ако не се стреми да бъде на две места едновременно…

— Ми хим, ен тоу — заповяда Так и пусна вълка срещу писателя. Свършено бе с бъдещия Стайнбек: четирикракото беше бързо и силно, двукракото — бавно и слабо. Так пропъди вълка от мислите си, образът на Джони Маринвил най-напред изтъня, сетне се изгуби съвсем в дълбините на паметта му в мига, в който писателят посягаше към някакъв предмет на масата до себе си и ужасен следеше с поглед всяко движение на звяра.

Вместо това Так насочи вниманието си към камиона и групичката хора — макар от тях четиримата само един беше от значение (защо не беше проумял тази истина от самото начало) — дрисливото християнче.

Яркожълтият камион стоеше все така паркиран насред улицата. Так го виждаше добре отвън през фасетъчните очи на паяците и чрез топлинните усещания на змиите, но опиташе ли да се вмъкне вътре, все не успяваше. Нямаше ли кой да гледа вътре? Едно-единствено малко паяче поне? Или християнчето успяваше да блокира по някакъв начин зрението му?

Нямаше значение. Не разполагаше с време, за да се занимава с подробности. Те си бяха вътре, трябваше да са вътре, нямаше как иначе и Так трябваше да се задоволи с това, защото другаде също се случваха тревожни неща. И то в непосредствена близост. Нещо ставаше с Мери.

С усещане, едновременно непознато и неприятно, че нещо го привиква, че нещо го дърпа за ръката, Так се отказа от камиона и се съсредоточи върху служебната постройка. Съзнанието му се всели в стотиците тревожно щуращи се напред-назад погледи на създанията вътре. Най-напред забеляза отместената сушилня, сетне и това, че Мери я няма. По някакъв начин се беше измъкнала.

— Ти, курво! — изкрещя Елън и от устата й бликна кръв като от фонтан. Само една дума трудно би могла да изрази всички чувства, които вълнуваха Так, затова занарежда ругатни и закани на своя стар като света език, докато ставаше. Плашеше го физическото изтощение на тялото, в което се бе вселил, но най-тревожното бе, че не разполагаше с резервно тяло, в което да се прехвърли, ако се наложи; засега трябваше да се задоволява с наличното. Мина му през ума да се възползва от животните, но никое от тях не би се оказало достатъчно силно, за да побере енергията му; вселяването му в който и да било човек го унищожаваше за броени дни, какво ли оставаше за по-нисшите създания? Змия, койот, плъх, дори лешояд, всички биха се пръснали на парчета секунди, най-много минути, след като Так ги обладае. Горският вълк издържал час-два, но от целия вълчи род беше останал един-единствен екземпляр, а той сега се намираше на пет километра оттук и си имаше други задачи (вероятно от гастрономическо естество) с писателя.

Нямаше избор, трябваше му жената.

Трябваше му Мери.

Съществото, което бледо напомняше на Елън, се промъкна през отвора в стената и със сковани крачки се запъти към бледолилавия квадрат, който отбелязваше края на шахтата. Докато вървеше, около него подскачаха цвъртящи плъхове, упоени от миризмата на кръв, която шуртеше по краката на Елън. Так ги изрита и напсува на древния си език.

На изхода на мината спря и се огледа. Луната вече се беше скрила зад отсрещния склон, но все още осветяван местността, пък и лампата от купето на полицейската кола помагаше. Светлината му беше достатъчна да забележи че капакът на автомобила е отворен и да се досети, че коварната жена по някакъв начин е повредила двигателя. Как беше успяла да се измъкне от къщата? Как беше посмял да го стори?