Стивън Кинг - Град Отчаяние

След малко се озова на пясъка и ситните камъчета се впиха в гърба й. Обърна се по корем и се надигна на колене. Пъхна длани в сухата пръст и започна да ги трие една в друга с надеждата да ги изчисти. Сетне отвори очи и видя фенера до някаква восъчножълта ръка. Вдигна поглед към небето с надеждата неговата чистота да заличи донякъде ужасната картина от съзнанието й.

„Навън съм — каза си Мери и вдигна фенера. — Ако не друго, поне се намирам навън. Благодаря ти, мили Боже.“ Пъхна отново фенера под мишница и се отдалечи пълзешком от камарата трупове.

Вляво от нея нещо светеше. Мери погледна натам и сърцето й застина в ужас при вида на полицейския автомобил. „Бихте ли излезли от колата, господин Джаксън?“ — беше казал Ентрейджиън и точно тогава бе започнало всичко, именно в тази секунда всичко, в което беше вярвала, се беше разрушило като пясъчна кула.

„Празна е. Колата е празна, добре се вижда, нали?“ Да, виждаше се, но Мери нямаше как да се отърси от страха.

Полицейският автомобил — покрит с толкова дебел слой прах, че дори светещите буркани на покрива едва се забелязваха — беше паркиран до малка бетонена постройка, напомняща на бункер. Вратата за шофьора зееше отворена (Мери дори забелязваше грозното мече, което бяха окачили на таблото), светлината идваше от лампата в купето. Елън я беше довела дотук с колата, сетне се беше изгубила някъде. Имаше си друга, по-важна работа. Дали не беше оставила ключовете…

Мери стана и привела глава като войник на акция във вража територия изтича до колата. Вътре вонеше на кръв и урина. Таблото, кормилото, предната седалка бяха окървавени. Приборите изобщо не се виждаха. На пода, точно пред седалката на шофьора, стоеше захвърлена каменна статуетка, изобразяваща паяк. Беше доста стара и намръщена, но щом я погледна, Мери се почувства слаба и беззащитна.

Ала паякът нямаше защо да я тревожи: ключалката на запалителя беше празна.

— По дяволите! — изруга тя. — Мътните го взели! Обърна се на другата страна и насочи фенера към големите камиони, паркирани наблизо. Нататък започваше шосето към рудника; беше с четири платна и очевидно беше предназначено за тежки машини. Да кара по него щеше да е още по-лесно, отколкото по черния път, където проклетото ченге ги беше спряло двамата с Питър… А тя не можеше да се възползва от полицейската кола само защото проклетите ключове ги нямаше.

„Ако аз не мога, и той няма да може. Или тя, или каквото ще да бъде там…“

Пъхна повторно глава в купето, намръщи се от отвратителната миризма (погледът й не изпускаше нито за миг каменното уродче на пода, все едно паякът можеше всеки момент да оживее и да я ухапе) и дръпна ръчката за предния капак. Заобиколи колата, прокара длан по решетката на радиатора, напипа дръжката и вдигна капака. Двигателят беше огромен, но не й беше трудно да намери въздушния филтър. Надвеси се над него, хвана с една ръка гайката и натисна, но без резултат.

Изпъшка в признак на безсилие. Очите я засмъдяха от потта. Преди малко повече от година беше чела стихове на литературна сбирка под надслов „Жени-поети честват своята чувствителност и чувственост“. Беше се облякла в костюм на Дона Каран с копринена блузка под сакото. Косата й беше фризирана наскоро, подстригана на бретон. Безкрайната й поема „Моята ваза“ се беше превърнала в гвоздея на вечерта. Разбира се, това беше много преди историческото й посещение в „Китайската мина“. Мери дълбоко се съмняваше, че някой от онези, които я бяха слушали, рецитира „Моята ваза“…

… сега биха я познали. На нея самата й беше трудно да се познае.

Дясната й ръка, с която се опитваше да извади филтъра, я сърбеше и болеше. Пръстите й се плъзгаха по метала.

— Моля те, Господи, помогни ми! Нищо не разбирам от двигатели, дано да открия карбуратора. Моля те, дай ми сили да…

При поредния напън гайката поддаде и се завъртя.

— Благодаря! — рече на висок глас Мери. — Не можеш да си представиш колко много ти благодаря. Не ме оставяй сама. И се погрижи за Дейвид и останалите, нали нямаш нищо против? Не им позволявай да ме оставят, когато съм в беда.

Издърпа въздушния филтър и го хвърли. Отдолу се показа карбураторът, голям колкото… е, почти колкото ваза за цветя. Мери се засмя, клекна пред автомобила, заграби шепа пясък, повдигна с другата си ръка капачето на един от цилиндрите и изсипа пясъка вътре. За всеки случай натъпка още две шепи, колкото да задави съвсем карбуратора, и отстъпи крачка назад.