Стивън Кинг - Град Отчаяние

От друга страна Елън може би държеше да стои прегърбена, за да скрие истинския си ръст. Логично, нали?

Гущерчето, което обикновено дремеше в дъното на съзнанието й, сега изведнъж изскочи от малката си дупчица и нададе предупредителен писък. Мери си наложи да не бърза, да си остави секунда-две да обмисли нещата…, но преди да е успяла, желязна хватка я сграбчи за ръката. В следващия момент Елън разтвори широко прозореца със свободната си ръка и Мери усети как краката й се подкосяват при вида на ухилената физиономия насреща й. Лицето принадлежеше наистина на Елън, но значката, забодена на гърдите,

(„Виждам, че сте донор“)

беше на Ентрейджиън.

Това бе Коли Ентрейджиън, който по някакъв начин се беше вселил в тялото на Елън Карвър.

— Не! — изкрещя Мери и се дръпна назад, без да усеща болката от впилите се в плътта й нокти. — Не, пусни ме!

— Не и докато не ми изпееш „Заминавам със самолета“, мръснице — отвърна й съществото, приличащо на Елън Карвър. Изтегли я към рамката на прозореца, но от усилията кръв шурна през двете му ноздри.

Мери изпитваше смътното чувство, че лети из пространството, че главата й заплашително се доближава до дървената ограда насреща.

— Таксиджията надува клаксона… — пееше чудовището.

Мери успя да се предпази с една ръка, но не навреме.

Блъсна чело в дъските и докато камбаните звъняха в черепа й, тялото й се свлече на колене на земята. Нещо топло се стичаше по лицето и врата й. „Добре дошла и ти в клуба на кървящите носове“ — поздрави се мислено Мери и направи опит да се изправи.

— Толкоз съм самотна, че ми иде да запл-а-ача…

Успя да направи две широки, забързани крачки, но ченгето (защото за нея това си беше ченгето, само че с перука и грим) я хвана за рамото и я издърпа встрани.

— Пус… — понечи да извика тя, но нещото, приличащо на Елън, я стисна за брадичката и с един удар я зашемети. Подхвана я под мишниците и я задържа, преди да е паднала.

— Ама как обичам тая песен — заключи съществото и метна жертвата си през рамо, все едно беше житен сноп. — Иде ми да се разтопя от умиление. Так!

Изчезна зад ъгъла с товара си. Пет минути по-късно прашният каприс на Коли Ентрейджиън пое обратно по пътя към рудника и светлините на фаровете подновиха борбата си с непрогледния мрак. Докато минаваше покрай малкия сервиз на Харви и кръчмичката зад него, в небето се появи тънкият лунен сърп.

Дори през най-тежките си години на алкохолизъм и наркомания Джони Маринвил се радваше на изключително добра памет. През 1986-а, когато се возеше на задната седалка в така наречения „купономобил“ на Шон Хътър (ставаше дума за просторен кадилак, модел ‘65-а, с който петък вечер Шон имаше навика да разкарва приятели из източен Хамптън), Джони беше преживял ужасяваща катастрофа. Шон, който беше толкова пиян, че не можеше да ходи, камо ли да шофира, беше преобърнал на два пъти купономобила в желанието си да вземе завоя между Егамогин Лейн и Магистрала Б, без да намали скоростта. Момичето, което седеше до Хътър, загина на място. Гръбнакът на Шон буквално стана на прах. Единственият автомобил, който му беше съдено да кара до края на живота си, беше инвалидната количка. Останалите не бяха пострадали тежко. Джони трябваше да е благодарен, че се отърва с леки травми и строшено стъпало. Но не за това се сещаше сега: работата беше там, че след случая само той си спомняше какво точно е станало. Изглеждаше му крайно необичайно, затова дълго време разпитваше оживелите, включително и Шон, който само цивреше и го отпращаше (Джони обаче не престана да го тормози до момента, в който не се добра до това, което искаше; до това, което смяташе, че Шон му дължи). Пати Никърсън имала някакъв бегъл спомен как Шон бил казал: „Дръжте се, задминаваме“ точно преди да се обърнат. Това беше всичко. При останалите спомените спираха преди катастрофата и започваха отначало известно време след нея, сякаш някой беше залял с мастило цели страници от паметта им. Самият Шон твърдеше, че не си спомня абсолютно нищо от момента, в който бил излязъл изпод душа и бършел запотеното огледало, за да се избръсне. Нататък следвал пълен мрак, който се разсейвал едва в болничната стая. Може би лъжеше, но Джони се съмняваше. Самият той обаче си спомняше пределно ясно всичко. Така например знаеше, че Шон не е казал: „Дръжте се, задминаваме“, а: „Дръжте се, заминаваме.“ И се беше смял, докато изричаше това закъсняло предупреждение. Смееше се и когато купономобилът наистина излетя от пътя. Спомняше си и как Пати пищеше: „Прическата ми! По дяволите, прическата ми!“, как в следващия момент колата се беше ударила с покрива в асфалта и Пати се беше озовала в скута му. Спомняше си и виковете на Бруно Гартнер. Също и трясъкът, с който покривът на кадилака се проби, как главата на Рейчъл Тиморов беше влязла в тялото й, а черепът й се беше белнал като изчистена глава лук. Костта беше застъргала по същия начин, по който скърца парчето лед между зъбите. Спомняше си и че някой се беше изпуснал. Знаеше още, че наблюдателното око и бистрата памет влизат в качествата на добрия писател, но така и не можеше да си отговори дали те правят човека писател, или напротив — писателят придобива подобни способности с времето. Навярно нямаше значение. Въпросът бе, че си спомняше много отчетливо за лайната, нищо, че точно в този миг трябваше да бъде оглушал и ослепял. Всеки жест придобиваше форма, която „полепваше“ по металната жичка на съзнанието му все едно имаше в главата си мощен магнит, който привлича метала. До нощта, в която Шон Хътър преобърна кадилака си, Джони никога не се беше оплаквал от тази си способност. Дори и след това се беше примирявал с нея… до тази вечер, когато нервите му най-сетне не издържаха и с надежда си помисли няма ли най-сетне да се намери мастило и за неговата памет.