Стивън Кинг - Град Отчаяние

— Стори ми се, че видях нещо — прошепна тихо Синтия?

— Белият заек с ръкавиците ли?

— Много смешно — ядоса му се тя и в следващия момент извика: — Дейвид? Деййй-вид!

Бяха само двамата на подиума. Стив искаше да помогне на Маринвил и Карвър, които търсеха момчето, но Синтия бе настояла най-напред да измие това, което наричаше „дупките в козината“ му. Двамата мъже се бяха изгубили във фоайето. Джони сякаш се беше подмладил след срещата с пумата и по начина, по който държеше пушката си, подсещаше Стив за един друг жанр стари филми — онези, в които побелелите, но все така способни на подвизи бледолики ловци преминават през хиляди препятствия в джунглата и в крайна сметка се сдобиват с изумруд с големината на яйце, окачен на челото на статуя на древно божество.

— Какво? Какво си видяла?

— Не знам със сигурност. Беше нещо странно. Там, на балкона. За секунда си казах, знам, че звучи смешно, че виждам летящо човешко тяло.

Изведнъж изражението на Стив се промени. Не му просветна, по-скоро му притъмняваше пред очите. Беше забравил за раните си, затова пък студена пот избиваше отново по гърба му. Толкова студена, че замалко не се разтрепери. За втори път през този ден си спомни за юношеските си години в Лъбък, когато целият свят застиваше неподвижен в очакване развигорът да се нахвърли над равнините, причинявайки понякога смъртоносни градушки.

— Не ми се струва никак смешно. Да се качим да видим.

— Може само да ми се е сторило.

— Не мисля.

— Стив? Нещо не е наред ли?

— Не, чувствам се по начина, по който се чувствах при влизането ни в града.

Синтия го изгледа с нескрита тревога:

— Добре, но нямаме оръжие…

— Майната му на оръжието — рече Стив и я сграбчи за ръката. Очите му се бяха изцъклили от напрежение, устните му бяха побелели. — Веднага. Божичко, става нещо лошо! Не го ли усещаш?

— М-може и да усещам нещо. Дали да не извикам Мери? Тя е отзад при Билингзли.

— Няма време. Идваш с мен или оставаш, както решиш.

Отново нахлузи комбинезона си, скочи от сцената, но в следващия миг залитна и трябваше да се хване за една от седалките, та да не падне. Щом се изправи на крака, хукна нагоре по централната пътека. Синтия го следваше по петите също като миналия път — без дори да се е задъхала. Мацката беше страхотна спринтьорка — не можеше да й го отрече.

В същия момент писателят и Ралф Карвър излязоха от помещението, където някога се е помещавала касата на киното.

— Оглеждахме улицата — обясни Джони. — Бурята определено… Стив? Какво има?

Без да отговаря, Стив се огледа, забеляза стълбите и се втурна към тях. Продължаваше да се учудва на бързината, с която инстинктът го беше предупредил за опасността. И добре, че имаше за какво да мисли, иначе щеше да умре от страх.

— Дейвид! — изкрещя. — Дейвид, ако ме чуваш, отговори ми!

Никой не отвърна. Сумрачен коридор, обсипан с всякакви боклуци, от едната страна — изход, навярно за балкона, от другата — ниша за продажба на закуски. В далечния край на коридора тесни стълби отвеждаха още по-нагоре. Наоколо не се виждаше никой. И все пак Стив усещаше следи от нечие присъствие, беше повече от сигурен, че някой е минал скоро оттук.

— Дейвид! — извика повторно.

— Стив? Господин Еймс? — обаждаше се отзад Карвър. Звучеше не по-малко изплашен от Стив. — Какво е станало? Да не би нещо да се е случило със сина ми?

— Нямам представа.

Синтия се шмугна под ръката на Стив и се затича към входа за балкона. Той я последва. От свода над вратата висеше парче скъсано въже. Като че ли се люлееше.

— Погледни! — посочи Синтия в краката си. В първия миг Стив си помисли, че вижда човешки труп, но по косите се досети какво е това. Кукла. При това с въже около врата.

— Да не би това да си видяла? — попита.

— Да. Някой го е откъснал от въжето и може би го е изритал. — Лицето на Синтия излъчваше безпокойство и недоумение. Снишавайки глас, така че самият Стив едва я чу, тя добави: — Бог ми е свидетел, тая работа не ми харесва.

Той отстъпи крачка назад, погледна първо вляво (шефът и бащата на Дейвид тревожно го наблюдаваха, притиснали пушките към гърдите си), сетне вдясно. „Там — подсказа сърцето му…, а може би по-скоро носът, доловил слабо ухание на «Опиум». — Там горе. Трябва да е в кабината на оператора.“

Стив хукна презглава към стълбите, Синтия отново го последва. Той вече беше изкатерил стъпалата и понечваше да завърти дръжката на бравата, когато момичето го накара да спре.