Стивън Кинг - Град Отчаяние

Започна молитвата си като всеки друг път, не на глас, а наум, изпращайки импулсите на мисълта си в пространството над себе си:

„Виж в мен, Господи, бъди с мен. Говори чрез мен, ако това е волята Ти.“

Като всеки път, когато изпитваше истинска нужда от Божията помощи Дейвид бе раздвоен: по-повърхностната част от съзнанието му беше спокойна и уверена, докато по-дълбоката постоянно се бореше със съмнения и се ужасяваше при мисълта, че отговор може и да няма. Причината за това беше повече от елементарна. Дори и сега, след толкова време, прекарано в четене, молитви и напътствия, дори след случилото се с приятеля му, Дейвид продължаваше да се съмнява в съществуването на Господ. Беше ли Господ използвал него, Дейвид Карвър, за да спаси живота на Брайън Рос? Защо Бог би извършил подобна необмислена и налудничава постъпка? Не беше ли по-близо до истината определението на доктор Васлевски: че става дума за медицинско чудо и не беше ли това, което Дейвид смяташе за сбъдната молитва, само съвпадение? Хората бяха способни да създават сенки, приличащи на животни, но те си оставаха сенки, трикове със светлината. Не беше ли твърде вероятно и Господ да се окаже нещо подобно? Да се окаже една от многото легендарни сенки, съпътстващи живота ни?

Дейвид стисна по-силно клепачи, концентрира се над своята мантра и се опита да прочисти съзнанието си от зловредни мисли.

„Виж в мен. Бъди с мен. Говори чрез мен, ако такава е волята Ти.“

Мрак се спусна над него. Усещане, каквото никога не беше познавал през живота си. Залитна, опря се на дъсчената преграда, забели очи, ръцете му безжизнено се отпуснаха в скута. От гърлото му се изтръгнаха хрипливи звуци. После произнесе няколко думи като насън, толкова неясни, че само майка му би могла да ги разбере.

„По дяволите — промърмори. — Мумията ни преследва.“ След което се умълча, облегнат на стената. Тънка, сребриста лига се проточи подобно на нишка от паяжина от ъгълчето на устните му. От другата страна на вратата, която умишлено беше затворил, за да се усамоти с Господ (някога беше имало резе, но то беше изчезнало), ясно се дочуваха човешки стъпки. Спряха пред вратата и настъпи тишина, после някой натисна дръжката на бравата. Вратата се отвори и в рамката й се показа Одри Уайлър. Очите й се разшириха, щом погледът й попадна на изпадналото в безсъзнание момче.

Влезе в задушната стаичка и се огледа за нещо, с което да залости вратата. Дъска или може би стол. Подобно устройство нямаше да издържи дълго на напора им, случеше ли се да дойдат всички, но дори и няколко спечелени секунди можеха да решат успеха или провала на нейното начинание. За жалост не намери нищо подходящо.

— Да му се не знае — изруга под носа си. Погледна отново момчето и без особена изненада установи, че се страхува от него. Плашеше се дори при мисълта, че трябва да го доближи.

„ Так ах уан! “ — обади се гласът в съзнанието й.

— Так ах уан! — повтори Одри на глас в знак на съгласие, по-скоро на безпомощно смирение.

Слезе по двете стъпала, водещи към самата кабина, като се мръщеше при всяко проскърцване на подметките си. Дейвид беше коленичил на земята и бе облегнал глава на стената с отворите за прожекция. Одри през цялото време очакваше да я стрелне с поглед. Дясната й ръка отново бръкна в джоба, за да стисне за сетен път кантахите, от които черпеше сила.

Надвеси се над Дейвид и протегна ледените си пръсти към него. Колко беше грозен! А миризмата, която излъчваше, още повече я дразнеше. Разбира се, че досега все е стояла далеч от него: в нейните очи той въплъщаваше горгоната Медуза с тази разлика, че вонеше на развалено месо и вкиснато мляко.

— Християнче — изсумтя тя. — Грозно християнче. — Гласът й се беше променил до неузнаваемост и не беше ясно дали принадлежи на мъж или на жена. По кожата на бузите и челото й се раздвижиха черни сенки, подобни на трептящи, източени крилца на малки насекоми. — Ето какво трябваше да сторя още в мига, в който за пръв път видях жабешкото ти лице.

Двете ръце на Одри — здрави и загорели от слънцето, тук-там дори белязани с драскотини от професията й — се плъзнаха по шията на Дейвид Карвър. Когато пръстите й стегнаха в хватката си гръкляна му и дъхът му спря, момчето примигна, но само веднъж.

Само веднъж.

— Защо спря? — попита Стив.

Беше застанал в центъра на невероятната дневна върху подиума в киното, до елегантното барче. В момента от всичко най-горещо желаеше чиста риза. През деня се беше пържил на слънцето (климатикът на камиона, меко казано, не функционираше), но сега се плашеше да не замръзне от студ. Водата, с която Синтия промиваше раните по раменете му, се спускаше на ледени вълни по гърба му. Поне я беше разубедил да използва уискито на Билингзли, както беше гледала да правят танцьорките в уестърните.