Стивън Кинг - Град Отчаяние

Дейвид беше коленичил. Стоеше със сведена глава, със затворени очи, с ръце, притиснати една към друга пред брадичката. Беше избрал най-чистото място от прашния линолеум, на две-три педи от другото по-светло петно — четвъртитата фигура, отбелязваща мястото на стария прожекционен апарат. Представяше си дрънчащия „динозавър“, който в летните нощи ще да е нажежавал помещението. Вляво от него бяха квадратните отвори, през които сноповете светлина като лазерни мечове пореха въздуха над зрителите. Във въображението му се редяха силуетите на Грегъри Пек и Кърк Дъглас, на София Лорен и Джейн Мансфийлд, а заедно с тях на младия Пол Нюман и застаряващата, но все така жизнена Бети Дейвис, тормозеща своята парализирана сестра.

Тук-там по пода бяха останали захвърлени киноленти, напомнящи на мъртви змии. По стените бяха закачени стари плакати и афиши, на един от тях Мерилин Монро стоеше над отдушника на метрото и се опитваше да придържа полата си, развяваща се от течението. Под снимката беше изрисувана стрелка, насочена към гащичките й, а до стрелката се мъдреше мъдро обяснение: „Лост А внимателно се пъхва в гнездо Б, като се проверява дали е застанал неподвижен без опасност да се измъкне.“ Из застоялия въздух се носеше тръпчива миризма, но не беше нито на плесен, нито на изгнила дървесина, по-скоро на нещо разложено, което отдавна е изсъхнало.

Дейвид обаче нито долавяше дъха на развалено, нито чуваше тихите подвиквания на Одри, която го търсеше из коридора на долния етаж. Когато останалите бяха хукнали към Билингзли, той се беше скрил тук — дори Одри ги беше последвала до вратата на залата, навярно, за да се убеди, че всички са тръгнали към тоалетната — понеже нуждата да се помоли на Господ се беше оказала по-належаща от всичко останало. Беше си казал, че този път му трябва само да се усамоти в някое тъмно помещение и да отвори вратата на съзнанието си — Господ сам щеше да го заговори, защото за разлика от друг път сега Той имаше какво да каже. А кабината беше подходящо място. След като затвори вратата между себе си и останалите, можеше спокойно да отвори онази, която водеше към Бог.

Не се страхуваше от любопитните погледи на паяците, плъховете и змиите: ако Господ държеше двамата да водят поверителен разговор, щеше да се погрижи никой да не ги подслушва. Жената, която Стив и Синтия бяха спасили, беше единственият проблем — по една или друга причина тя го притесняваше, а Дейвид имаше чувството, че и тя реагира по подобен начин спрямо него. Искаше да се скрие от нея, затова беше слязъл навреме от подиума и беше хукнал по централната пътека в залата. Докато Одри се увери, че останалите са в задния край на сградата и се обърне да го потърси с поглед, той вече се криеше във фоайето под балкона. Беше се качил на втория етаж, а там го поведе вътрешният му компас — или може би онова, което преподобният Мартин наричаше „тихия, нежен глас“.

Беше прекосил стаичката почти без да забелязва филмовите ленти на пода, още по-малко — плакатите по стените. Не обръщаше внимание и на миризмата, навярно резултат от въздействието на слънчевите лъчи върху целулоида. Избра си тъкмо това петно от линолеума, защото погледа му бяха привлекли големите дупки по ъглите на четириъгълното очертание пред него — там едно време бяха болтовете, с които бе прикрепен апаратът. Въпросните дупки му напомниха

(„Дупките ми служат за очи“)

за нещо, което затрептя за миг в съзнанието му, преди да изчезне обратно в небитието. Дали беше лъжлив спомен или истински, или само плод на интуицията му? Всичко едновременно? Нито едното, нито другото? Не знаеше, пък и в интерес на истината не го интересуваше. Беше си поставил най-напред задача да се свърже с Господ, ако успееше. Никога не беше изпитвал толкова силна необходимост да разговаря с него.

„Точно така — говореше отец Мартин със своя спокоен глас. — Сега му е времето да пожънеш плодовете на упорството си. Трябва да поддържаш връзка с Господ тогава, когато килерът ти е пълен, за да не те загърби Той, когато се изпразни. Колко пъти съм ти го повтарял през последните месеци?“

Много. Дейвид се надяваше Мартин, който пиеше повече от допустимото, следователно не можеше да му се има пълно доверие, да е говорил истината, не само да е нареждал празни приказки — както баща му се изразяваше: „заради нуждата да общуват“. От душа и сърце се надяваше това да се окаже истина.

Защото в Деспърейшън имаше и други богове.

Беше повече от сигурен.