Стивън Кинг - Град Отчаяние

Ами по-нататък? Когато сегашната (твърде ограничена) наличност от човешки тела се изчерпеше? Дали щеше да отвлече още пътници от магистралата? Може би. А ако разни любопитковци поискат да разберат за случилото се в Деспърейшън? Какво щеше да прави тогава? Нека първо стигне реката, пък тогава да търси брод; паметта му беше къса, мисълта за далечното бъдеще ни най-малко не го интересуваше. Засега щеше да е достатъчно, ако отведе Мери до „Китайската мина“.

Так слезе по стъпалата пред сградата на общината, погледна към колата, но в крайна сметка пресече улицата пеш. Този път щеше да се лиши от автомобила. Щом се озова на отсрещния тротоар, се затича с големи крачки към киното. Краката му бяха твърде големи за тесните гуменки, та ги бяха разпрали като с нож, и сега хвърляха цели шепи пясък подире си.

Одри ги слушаше как крещят от подиума в залата Дейвид Карвър… Как викат и нея. Скоро щяха да се разпръснат да ги търсят. Бяха въоръжени, а това ги правеше опасни. Мисълта, че могат да я убият, не я тревожеше — поне не я тревожеше много — но това, че можеха да я докопат, преди да е убила момчето, я плашеше. За пумата гласът на съществото, излязло от недрата на земята, беше като рибарска кукичка. В съзнанието на Одри Уайлър звукът беше придобил формата на змия, покрита със смъртоносна киселина, която пълзи нагоре-надолу из душата й и разтапя всичко, свързано с личността на жената, която беше обладал. Усещането за топене беше повече от приятно, все едно й бяха поднесли някоя захарна фантазия, галеща езика и небцето. В началото не беше така, тогава усещанията по-скоро я плашеха, все едно я беше покосила треска, но щом се сдоби с повече кай тих (беше се вживяла в ролята на малко дете, търсещо съкровища), отрицателните емоции бяха отстъпили пред положителните. Сега единственото, което я вълнуваше, бе да открие момчето. Так, безформеният, не смееше да го доближава, затова със задачата трябваше да се нагърби тя.

Жената, която при първата си задочна среща с Том Билингзли беше висока само метър и шейсет и седем, спря в горния край на стълбите и се огледа. В други случаи нямаше да вижда нищо в близост имаше един-единствен прозорец, а през мръсните му стъкла едва се процеждаше светлината от мигащия светофар и мъждивата улична лампа пред „Жълтиците на Бъд“, но откакто беше намерила кантахите — или откакто й ги бяха подхвърлили, — зрението й се беше подобрило значително. Беше се превърнала в същинска котка, затова нищо из покрития с боклуци коридор не можеше да й убегне.

Хората, които бяха населявали тази част от сградата, са били далеч по-нехайни и разхвърляни от Билингзли и неговата пиянска компания. Вместо да събират празните шишета на едно място, бяха ги трошили умишлено по ъглите, вместо с приказни риби и огнедишащи коне бяха изпъстрили стените с нелицеприятни графити, надраскани с обикновен маркер. На едно от изображенията, напомнящо по техниката на рисуване живописта от епохата на палеолита, личеше рогато и изгърбено детенце, овесило се на огромна женска гърда. Под картинката беше изписано следното духовито двустишие: „Малко бебе Смити, видях да смучеш мамината цица.“ От двете страни на коридора стояха неприбрани всевъзможни хартии: салфетки от сандвичи, обвивки от бонбони, торбички от пържени картофки, празни пакети от цигари или опаковки от презервативи. От дръжката на вратата с табелка „УПРАВИТЕЛ“ висеше отдавна засъхнала дъвка, напомняща на умрял охлюв.

Вратата за кабинета на управителя се падаше вдясно. Срещу нея беше стаята на разсилния. По-нататък вляво имаше още една врата, този път без надпис, след което идваше малка арка. На арката с поизтрити черни букви беше изписана някаква дума. От разстоянието, на което се намираше, дори котешкият й поглед не можеше да разчете какво пише. Трябваше да пристъпи две-три крачки напред, за да разбере, че изходът води към балкона. Проходът под арката беше закован с дъски, но някои липсваха. От свода висеше спаднала надуваема секскукла с руси коси, червено кръгче вместо уста и плешив полов орган. Около шията й бе пристегнато почерняло от времето въже. Закачена над провисналите гърди, висеше табелка с думи, изписани на ръка. Ако се съдеше по правописа, трябваше да е дело на някой „ученолюбив“ първолак. Отгоре табелката беше украсена с рисунка на човешки череп с червени очи а под него се мъдреха кръстосани кости. Надписът гласеше: „НИ ИЗЛИЗАЙ ОТУК МОЖИ ДА ПАДНИ. СЕРЬОЗНО“. От отсрещната страна имаше ниша, служила навярно за бюфет. Коридорът завършваше с друга стълба, водеща в мрачната неизвестност. Най-вероятно към кабината на оператора, предположи Одри.