Стивън Кинг - Град Отчаяние

— Умирам — настоя Билингзли и се размърда, при което се разнесе ужасяващ пляскащ звук. На Синтия пак й се повдигна. — Елате всички при мен… всички, по-близо… слушайте какво ще ви кажа.

Стив се спогледа със Синтия. Тя вдигна рамене и двамата клекнаха един до друг в краката на стареца. До Синтия беше Мери Джаксън, а при раменете на умиращия застанаха Маринвил и Харвър.

— Не би трябвало да говори — държеше на своето Мери, но не чак толкова убедено.

— Нека каже, каквото иска — промълви Маринвил. — Какво има, Том?

— Много е къса за работа — промълви ветеринарят. Не сваляше поглед от лицата им, сякаш искаше с него да допълни това, което не можеше да изрече с думи.

Стив поклати глава.

— Не те разбирам.

Билингзли прокара език по устните си.

— Само веднъж съм я виждал с пола. Затова ми трябваше толкова време да се сетя… къде е грешката.

По лицето на Мери се изписа изражение на изненада.

— Ами точно така, нали каза, че имала среща с главния счетоводител на фирмата! Щял да идва чак от Финикс, за да чуе някакъв много важен доклад. При условие, че става дума за тлъсти пачки, кой на нейно място би си облякъл минижуп, та да й се виждат гащичките при всяко кръстосване на краката? Няма логика.

По бледите бузи на Билингзли се стичаха капчици пот, сякаш плачеше.

— Толкова съм тъп — изхленчи. — И все пак не е само в мен грешката. Не. Не се познавахме лично. Веднъж е идвала в службата да купи мехлем за коня си, но мен ме е нямало. Виждал съм я само от разстояние, а по тези места жените обикновено ходят с дънки. Но се бях сетил. Сетих се, а след това започнах да се наливам и забравих. — Отново гледаше към Мери. — Костюмът й е бил по мярка… когато го е облякла. Разбирате ли? Разбирате ли за какво говоря?

— Какво иска да каже? — недоумяваше Ралф. — Как би могъл да й е по мярка, когато го е обличала, а след това, за деловата среща, да се окаже изведнъж къс?

— По-висока — обясни старецът.

Маринвил погледна към Стив.

— Какво каза? Прозвуча ми като…

— По-висока — натърти Билингзли. Изрече думата внимателно, след което се задави от кръвта. Парцалът, с който Мери се опитваше да спре кръвотечението, беше подгизнал. Погледът на ветеринаря започна да обикаля лицата на хората, надвесили се над него. Извърна глава на една страна, изхрачи кръвта и се успокои.

— Мили Боже — най-после се сети Ралф. — Тя е като Ентрейджиън? Това ли искаш да кажеш? Станало е същото като с ченгето?

— Да… не — чудеше се какво да отговори Билингзли. — Не съм сигурен. Би трябвало… да е така… но…

— Господин Билингзли — попита Мери, — мислите ли, че може да е поела в малко количество същото, което е попаднало у полицая?

Той я изгледа с благодарност и стисна ръката и.

— Във всеки случай не кърви като ченгето — обади се Маринвил.

— Не и там, откъдето би личало — поправи го Ралф, — и засега.

Билингзли погледна през Мери.

— Къде… къде…

Отново се задави и не можа да довърши. Но не му и трябваше. Всички се спогледаха изненадани и Синтия извърна глава към вратата. Одри я нямаше.

Нямаше го и Дейвид Карвър.

Съществото, което някога бе Елън Карвър, само че сега беше пораснало и носеше шерифска значка (но вече без полицейския колан), стоеше на стълбите пред общината и се взираше в облаците прах на север — отвъд играещите проблясъци на светофара. Киното не се виждаше, но съществото добре знаеше къде точно се намира. Нещо повече, знаеше какво се разиграва в момента в сградата. Не съвсем, ако трябва да сме точни, но и това беше достатъчно да го разгневи. Пумата не бе успяла да затвори навреме устата на пияницата, но поне беше отвлякла останалите далеч от момчето. Това щеше да е чудесно, ако междувременно хлапакът не беше избягал от другия помощник. Засега. Къде се беше скрило? Съществото не знаеше, не можеше и да разбере и тъкмо това го караше да се гневи и страхува едновременно. Той беше източникът на всичко. Дейвид Карвър, проклетото дрисливо християнче. Трябваше да го убие още докато се намираше в тялото на полицая и когато всички шансове бяха на негова страна — трябваше да го застреля още на стълбата на шибаната им каравана, да го остави за храна на лешоядите. Но не го беше сторил, при това знаеше и защо. Младият господар Карвър беше някак непроницаем и това му служеше за закрила. Това беше спасило малкото християнче преди.

Ръцете се свиха на юмруци. Вятърът се нахвърли върху тялото на Елън Карвър и късите й, червеникаво-златисти коси се развяха като знаме.