Стивън Кинг - Град Отчаяние

Изведнъж всичко си дойде на мястото: не просто му прищрака, направо му изгърмя в съзнанието. За стотна от секундата, преди пумата да изръмжи в тъмното, Том си помисли, че не друго, а шумът от строшените стъкла е отекнал в мисълта му, но после си каза, че става дума за същинско просветление.

Зад гърба му се разнесе животинско ръмжене, преминаващо в същински рев, и Билингзли наистина започна да пикае, само че от страх. В началото беше напълно неспособен да свърже смразяващия звук с което и да е същество на земята. Извъртя се на петите си, пръскайки урина по плочките, и забеляза голям силует със святкащи зелени очи. По козината му се бяха закачили парченца натрошено стъкло. На Билингзли не му трябваше повече, за да разбере с кого си има работа, фигурата насреща само допълваше ужасяващия звук, който животното издаваше.

Пумата — според това, което светлината на фенера показваше, ставаше дума за необичайно едра женска — впери поглед в лицето му и като оголи два реда големи, бели зъби, го поръси със слюнки. А хубавата карабина 30-ти калибър си стоеше опряна до белия екран в залата…

— О, мили Боже, не — прошепна Билингзли и запокити фенера уж към пумата, а всъщност умишлено встрани от нея. Когато ръмжащото животно извърна глава да види с какво са го замерили, старецът хукна към вратата.

Тичаше с ниско приведена глава, докато с дясната ръка се опитваше в движение да се загащи. Пумата нададе повторно своя жален, оглушителен писък — все едно крещеше жена, изправена на кладата или насилвана в дома си — и скочи да го догони. В момента, в който човекът посегна към бравата на вратата, ноктите се впиха през ризата в гърба му, прерязаха плътта му и се спуснаха надолу, образувайки нещо подобно на буквата „V“. Тежките лапи се вкопчиха за колана на панталона и докато старецът на свой ред крещеше, го изтеглиха обратно в помещението. Най-накрая платът поддаде и Билингзли залитна назад, стоварвайки се с цялата си тежест върху звяра. Човекът се завъртя във въздуха, удари се странично в засипания със стъкла под, но успя да се изправи само на едно коляно, преди пумата да се нахвърли повторно. Събори го на земята и понечи да го захапе за врата. Билингзли вдигна ръка да се предпази и зъбите на звяра хищно откъснаха парче от нея. По мустаците на животното затрептяха лъскави капчици кръв. Билингзли извика от болка и се опита да изблъска хищника от себе си. Усещаше топлия му дъх върху кожата си, все едно пръсти се прокрадваха към шията му. Погледна през главата на пумата и видя коня, своя кон, който все така волно и безгрижно препускаше из пространството. В следващия миг пумата разтърси ръката му между зъбите си и всичко се замъгли от болка. Цялата вселена се изпълни с неописуемо страдание.

Синтия тъкмо си наливаше чаша вода, когато пумата изрева за пръв път. От звука всички нерви в тялото й се изопнаха до крайна степен. Пластмасовата бутилка се изплъзна от безжизнените й пръсти, удари се в земята и се взриви като същинска бомба. Не й трябваше да се замисля какво е дочула — това можеше да е само глас на дива котка, нищо, че освен на кино никъде не се беше сблъсквала с подобен звяр. Най-странното, помисли си тя, бе, че всъщност и в момента се намираше в кино.

После се разнесоха и човешки викове. Том Билингзли крещеше за помощ.

Синтия се обърна към мъжете: Стив гледаше към Маринвил, а Маринвил отместваше поглед встрани. Лицето му беше придобило цвят на олово, устните му трепереха, колкото и да ги прехапваше. В този момент прошарените коси му придаваха израз на женска слабост и нерешителност, все едно беше старица, забравила не само къде се намира, но и как й е името.

И все пак, ако в тези няколко секунди Синтия изпитваше някакви чувства към Джони Маринвил, то те бяха най-вече на дълбоко презрение.

Стив извърна поглед към Ралф, който кимна, грабна пушката си и хукна към левия изход. Последва го и скоро двамата мъже изчезнаха в рамката на вратата. Старецът още веднъж извика, но този път звукът беше по-различен: все едно се беше нагълтал с течност и едновременно с виковете се жабуреше. Скоро гласът му утихна и пумата на свой ред изрева.

Мери се приближи до шефа на Стив и му подаде пушката, която почти през цялото време бе държала.

— Вземи. Бягай да им помогнеш.

Той я погледна и отново прехапа устни.

— Слушай, аз наистина не виждам нищо на тъмно. Знам как звучи, но…

Дивият звяр измяучи толкова пронизително, че на Синтия й се стори, че някой бъркаше с игла в ушите й. Мравки я полазиха по гърба.