Стивън Кинг - Град Отчаяние

— Е, какъв е тогава истинският край на историята? — попита Джони. Дори на стари години, сблъскаше ли се с някоя хубава история, а тази си я биваше, държеше да я чуе непременно докрай.

— Три дни по-късно двама млади китайци нахлули в „Женско царство“ — стария бар, който се намирал на мястото на сегашния „Спукан барабан“ — и започнали да стрелят безразборно. Улучили седем души, преди да ги обезвредят. Двама от тях умрели на място. Сред убитите бил минният инженер от Рино, който препоръчал шахтата да бъде взривена.

— Галерията — отново го поправи Одри.

— Тихо — направи й знак Джони и подкани Билингзли да продължава.

— Едно от кулитата, нали така им викали на китайците, било убито в мелето. Най-вероятно са го наръгали с нож в гърба, но за много хора истинският убиец си оставал комарджията Харълд Брофи, който ей така, от стола си, хвърлил една карта за игра и с ръба й прерязал врата на китаеца.

Другият, който не бил убит веднага, бил прострелян на пет-шест места. Това не ги спряло на другия ден да го измъкнат от пандиза и да го обесят след показен процес, проведен пред импровизиран съд. Предполагам, че е било голямо разочарование за местната общественост: според това, което знам, китаецът до такава степен се бил побъркан, че дори не разбирал какво става. Бил с вериги и на ръцете, и на краката, но пак трябвало да се борят като с бик, за да го докарат до бесилката. През цялото време не преставал да нарежда на своя език.

Билингзли леко се приведе, сякаш говореше само на Дейвид. Момчето не отместваше поглед от него, запленено от невероятния разказ.

— През цялото време говорел само на своя проклет китайски, но всички присъстващи били обладани от мисълта, че с неговият приятел били излезли от мината и били дошли да си отмъстят на онези, които най-напред ги заврели в оная дупка, а после отказали да им помогнат.

Билингзли вдигна рамене.

— Най-вероятно са били младежи от така наречения „Китайски лагер“ южно от Елай, по-сърцати и непримирими от сънародниците си. Вече било минало време, мълвата за срутването се била разпространила, хората от лагера сигурно са я научили. Най-вероятно китайците са имали и роднини в Деспърейшън. Но да не забравяме, че онзи, който оживял след схватката и бил обесен на площада, не е могъл да каже и две думи на английски. Каквото са научили околните за него, разбрали са го по жестовете му. Хората обичат да доукрасяват подобни истории, колкото по-зловещ е краят им, толкова по-добре. Не била минала и година след катастрофата, вече се шушука, че миньорите са още живи, че се чували виковете им изпод земята, че все така се молели да бъдат извадени и горко се заканвали за отмъщение.

— А било ли е изобщо възможно онези двамата да са се спасили? — попита Стив.

— Не — отговори му Одри от вратата.

Билингзли хвърли един поглед в нейна посока, сетне обърна зачервените си очи към Стив:

— Кой знае. Може би докато останалите са се тълпели пред запушения изход, двамата са тръгнали в обратна посока. Не е изключено да са знаели и друг изход, шахта или комин, излизащи на повърхността.

— Глупости! — прекъсна го Одри.

— Не са глупости — тросна се Билингзли — и ти много добре го знаеш. Това е старо магмено поле. На изток от града дори можеш да се натъкнеш на порфир: голям къс черно стъкло с рубин или гранат по средата. А там, където има вулканични скали, трябва да има и шахта.

— Вероятността двама души да…

— Говорим само за теоретична възможност — опита се да успокои двете страни Мери. — В крайна сметка, убиваме времето.

— Теоретични глупости — пенеше се Одри и налапа следващия геврек.

— Както и да е, това е историята, която всички разказват — заключи старецът. — Миньорите остават заровени под земята, двама се измъкват, междувременно са полудели и се опитват да си отмъстят. По-нататък в затрупаната мина се заселват духове. И ако това не е сценарий за филм на ужасите… — Отново потърси с поглед Одри и по лицето му се изписа пиянска усмивка. — Ти самата си ровила там, госпо’йце. Запознавала си се с много хора, не си ли попадала на скелети на дребни хора.

— Ти си пиян, господин Билингзли — сряза го ледено тя.

— Не — възрази той. — Иска ми се да съм пиян, но не съм. Ще ме извините, дами и господа, като се разприказвам, мехурът ми се обажда.

Леко приведен и залитайки, старецът прекоси подиума. Сянката, която го следваше по стената, будеше усмивки и с огромните си размери, и с престорено героичното си излъчване. Токовете на ботушите му шумно тропаха по земята.