Стивън Кинг - Град Отчаяние

— Няма значение. — Усмихнатият водещ говореше с глас на водещ: дружелюбно, снизходително, откровено, досущ като продуцента, който обещава да те потърси следващата седмица. — Искам да те питам нещо: защо наричат тази дупка в земята „Китайски рудник“? От много време се чудя.

— Предполагам, че госпожица Уайлър ще знае повече от мен — измъкна се Билингзли, но Одри вече я нямаше на сцената; Дейвид и баща му се приближиха до тях с угрижени лица. Одри била излязла през вратата вдясно, навярно търсела нещо за ядене.

— Е, хайде сега — подкани Ралф стареца, изведнъж превключил на вълна разговор. Джони трябваше да признае, че Ралф Карвър, независимо от собствените си проблеми, добре разбираше в какво състояние е изпаднал старият Томи. — Обзалагам се, че стане ли въпрос за местния фолклор, ти си забравил триста пъти повече от това, което младата госпожица изобщо е знаела. А тук става дума за местен фолклор, нали?

— Ами… да. За история и геология.

— Хайде, Том — обади се и Мери. — Разкажи ни нещо. Така по-бързо ще мине времето.

— Добре — съгласи се пияницата. — Но историята не е никак весела, да ви предупредя отсега.

Стив и Синтия също се присламчиха. Той я беше прегърнал през кръста, тя беше пъхнала пръсти в една от гайките на колана му.

— Хайде, старче — настояваше нежно Синтия. — Давай.

И той започна.

— Много преди някой да се сети да търси мед, по тия места вадеха злато и сребро — започна да разказва Билингзли. Намести се по-удобно в креслото и когато Дейвид му подаде чаша минерална вода, поклати глава в отказ. — Толкова отдавна, че откритите рудници изобщо не били измислени. През 1858-а някаква си фирмичка, наречена „Диабло Майнинг“ отворила „Гърмяща змия №1“ на същото място, където в момента се намира „Китайската мина“. Имало злато тогава, при това в доста прилични количества.

Мината била класически тип — с шахти и галерии (тогава всички са били такива) и като напипали жилата, започнали да дълбаят все по-дълбоко и по-дълбоко, нищо, че в дружеството добре знаели за опасностите. В южния край на сегашния рудник земният пласт е солиден — варовик, не знам к’во си и някакъв мрамор, дето само в Невада го имало. Среща се и воластонит, не е скъп, но радва окото.

Но те не започнали да копаят от южната, а от северната страна на сегашната мина, там се намирала старата „Гърмяща змия“, както викат на шахтата. Земята там е лоша. Неподатлива и за копаене, и за обработване. Шошоните я наричат „киселата земя“. На техния език думата звучеше много хубаво, всъщност всички думи на шошонски са хубави, но точно сега не мога да се сетя каква беше. Най-горните пластове са все от вулканичен материал, нали се сещате, нещо като лава, която недрата на земята са инжектирали в повърхността, понеже не е достигнала енергия да изригне истински вулкан. Имаше специална дума за тия магмени останки, ама и за нея не мога да се сетя.

— Порфир — извика му отнякъде Одри. Беше застанала в десния край на подиума и държеше хартиена кесия с гевречета. — Някой да иска? Малко намирисват, но на вкус нищо им няма.

— Не, благодаря — отказа Мери. Другите също поклатиха глави.

— Точно така, порфир — зарадва се Билингзли. — Скалата е пълна с ценни вещества, от скъпоценни камъни до уран, всичко има в нея, но не е стабилна. Теренът, на който започнаха да копаят „Гърмяща змия №1“, бил над много богата златна жила, но горните пластове са предимно фелдшпат, изпечена шиста, нещо такова. Шистата е седиментна скала, не е издръжлива, можеш с ръка да я натрошиш. Когато стигнали на двайсет метра дълбочина и миньорите започнали да чуват как стените на шахтата стенат и скърцат над главите им, решили, че са копали достатъчно. Излезли от мината и повече не се върнали. Не ставало дума за стачка или за искания за по-големи заплати; на хората просто не им се умирало. Тогава собствениците наели китайци. Натоварили ги на конски вагони от Фриско, вързани с вериги като каторжници. Седемдесет мъже и двайсет жени, все облечени в техните широки като пижами дрехи и с малки кръгли шапчици на главите. Предполагам, че собствениците са си скубели косите от яд как така не са се сетили по-рано: жълтокожите имат много предимства пред белите. Например никога не се напиват, та да крещят по улиците, не продават алкохол на шошоните или пайутите, не си харчат парите по курви. Но това са само незначителни подробности. Най-важното било, че китайците копаели, докъдето им се нареди: ако ще цялата земя да трепери около тях, те си гледали работата и не ги интересувало. Шахтата можела да се разраства по-бързо на дълбочина, защото не било нужно да я разширяват — китайците са много по-дребни от белите миньори, освен това нямали нищо против и на колене да копаят. Най-накрая, случи ли се да уловят китаец, че е скрил парче злато в дрехите си, надзирателите можели да го убият на място. Имало няколко подобни случая…