Стивън Кинг - Град Отчаяние

— Хей! — извика изненадано Билингзли и посегна към чашата си. Очите му се бяха навлажнили повече от всякога и подобно на драскотини по бялото им се виждаха тънки червени нишки. — Дай ми я!

Джони дръпна питието далеч от обсега му, приближи го до собствената си уста и за стотна от секундата се изкуши да разреши спора по най-естествения начин. Вместо това остави чашата върху барчето, където старият Томи нямаше как да я стигне, освен ако не заподскача като малко дете. Старият Томи обаче не даваше вид на човек, който ще заподскача — имаше вид на човек, който за едно питие е готов да изпърди химна на морските пехотинци. Останалите само гледаха, а Мери замислено търкаше китката си (която се беше зачервила, забеляза Джони, но само малко, нищо сериозно).

— Дай! — изхленчи Билингзли и протегна ръка към чашата на бара. Напомняше на бебе, на което са отнели биберона. Джони изведнъж си припомни как актрисата — оная с изумрудите, която в златните си години беше любимка номер едно на Америка (разправяха, че захарчетата не се топели в ръката й, понеже тя самата била от захар) — го беше блъснала веднъж в басейна на хотел „Белер“, как всички бяха прихнали да се смеят, как самият той, все така с бутилка бира в ръка, се беше смял, докато изцеждаше водата от дрехите си, понеже беше твърде пиян, за да разбере какво му се е случило, да осъзнае, че пърхащият звук на гласовете им всъщност идва от крилете на отлитащата слава. Да гос’ине, да, гос’ожо, тъй беше в онзи жегав ден в Лос Анжелис, когато той се беше смял като откачен в мокрия си костюм, сътворен от Пиер Карден, вдигнал гордо като трофей бутилката „Бъд“ над главата си, а останалите се смееха в един глас с него; защото беше много весело, като в отминалите години, той беше блъснат в басейна също като на филм и другите се смееха от сърце, пожелаваха му „добре дошъл“ в дома на пиянската забрава, хайде да те видим, Маринвил, ще ти помогне ли писателската дарба да се измъкнеш и от това положение…

Усети внезапен прилив на срам, не толкова заради самия себе си, колкото заради Том, въпреки че всички гледаха към ветеринаря (с изключение на Мери, която продължаваше да се взира в зачервената си китка). Самият Билингзли продължаваше да повтаря: „Да-ай ми я!“ и да шава с пръсти, като някое чудовище от анимационен филм, преоблечено като дете за по-страшно. Три чашки бяха достатъчни да ударят в главата стария алкохолик. Джони беше виждал подобни случаи и преди: след като прекараш няколко години сред алкохолни пари, след като се научиш да поглъщаш като ламя всякакви питиета и все така да изглеждаш трезвен, изведнъж мозъкът ти блокира и започваш да се натряскваш кажи-речи от една-единствена глътка. Звучеше налудничаво, но беше истина. „Насам, народе, ела да видиш с очите си какво представлява последната фаза от живота на един истински алкохолик! Не е за вярване!“

Джони прегърна Том през раменете, наведе се достатъчно близо до него, та упойващият аромат на вкиснат алкохол да го блъсне в носа, и му прошепна:

— Бъди добро момче и след малко ще ти дадем да удариш още едно.

Том го изгледа с кръвясалите си очи. Напуканите му устни бяха влажни от слюнка.

— Обещаваш ли? — отвърна той също тъй безгласно, все едно гласяха заговор, но езикът му се преплиташе и от устата му излезе едно жалко: „Убиша’аш ли?“

— Обещавам — кимна Джони. — Може и да съм сбъркал, задето те почерпих на улицата, но след като сме започнали, ще те поддържам. Това е всичко, което зависи от мен. От теб зависи дали ще запазиш достойнство, нали така?

Билингзли отново го погледна с разширените си, влажни очи. Клепачите му се бяха зачервили, устните му лъщяха на светлината.

— Не мога — промълви едва-едва.

Джони въздъхна и за миг затвори очи. Когато ги отвори отново, Билингзли вече гледаше към другия край на сцената, към краката на Одри Уайлър.

— Защо си носи проклетата пола толкова къса? — измърмори старецът. Дъхът на уиски беше толкова силен, че на Джони му се струваше невероятно причина да са някакви три чашки; не, без да го видят, старият доктор Алкохолик бе успял да обърне две-три допълнителни.

— Нямам представа — усмихна се престорено писателят. Все едно играеше ролята на водещ в популярно телевизионно предаване и имаше за задача да отведе неканения зрител Билингзли сред публиката, далеч от бара и уискито. — Да не би да се оплакваш?

— Не — отвърна старецът. — Не, аз… просто… — Празният поглед на сълзливите му очи се спря върху Маринвил. — За какво бях започнал да говоря?