Стивън Кинг - Град Отчаяние

Ненадейно иззад гърба им нещо силно изплющя и всички подскочиха от уплаха. Синтия се усмихна гузно и вдигна крак, за да им покаже гуменката си.

— Извинявайте — оправда се тя. — Паяк, някой от онези цигулари.

— Цигулки — поправи я Стив.

Джони опря длани на коленете си и се наведе да погледне отблизо.

— Тц.

— Какво „тц“? — попита Стив. — Не е ли цигулка?

— Не е „някой“ — поправи го Джони, — а „някои“. Двойка. — Вдигна очи и без да се усмихва, подхвърли: — Може би са китайски цигулки.

„ Так! Кан ах уан ме. Ах лах .“

Пумата отвори очи и се надигна. Опашката й заигра наляво-надясно. Времето почти беше настъпило. Ушите й се изпънаха напред и затрептяха, опитвайки се да уловят човешките стъпки от другата страна, на боядисаното в бяло стъкло. Звярът се взираше в прозореца и преценяваше разстоянията. Трябваше с един скок да се озове вътре, не биваше да позволи и най-малката грешка, така заповядваше гласът.

Пумата зачака, от гърлото й се надигна същото тихо, дрезгаво ръмжене, с тази разлика, че нервно присвитата й муцуна беше изопнала тънките й устни и звукът излизаше не само през носа, но и през устата. Лека-полека животното се снишаваше към земята, изпъвайки мускулите си като пружини.

Моментът почти бе настъпил.

„ Так ах тен .“

Билингзли подаде глава през вратата на дамската тоалетна и се насочи с фенера към прозореца. Бутилките си бяха по местата. Беше се уплашил да не би някой по-силен порив на вятъра да отвори прозореца и те да паднат с трясък на пода, създавайки фалшива тревога, но навярно това нямаше да се случи. Стихията утихваше. Бурята, летен ураган, с какъвто той никога не се беше сблъсквал през живота си, все повече отслабваше своя напор.

Междувременно той трябваше да се справи с един малък проблем: да утоли жаждата си.

През последните години въпросната жажда все по-малко му се струваше като такава, по-скоро беше приела формата на тайнствен вътрешен сърбеж, все едно му се беше лепнала краста, не на кожата, а в мозъка му. Е, не че имаше голямо значение как точно ще се изрази… Знаеше само, че трябва да се погрижи за този свой проблем, това беше важното. И другото, че ако не беше проблемът, съзнанието му не би издържало да бъде толкова дълго нащрек. А отпуснеше ли се за миг, започнеше ли да разсъждава, навярно би се побъркал. Да беше някаква конкретна опасност, да ставаше дума само за вманиачен убиец, размахващ пищова си из целия град, това Билингзли можеше психологически да възприеме, въпреки годините си, въпреки алкохола… Но нещата не изглеждаха толкова прости и лесни за назоваване. През цялото време геоложката им беше натяквала, че цялата грешка била в Ентрейджиън, но Билингзли бе на друго мнение. Не за друго, а защото самият Ентрейджиън не беше същият. Беше го споменал пред останалите и Елън Карвър го беше определила за налудничаво, но… Но в какво точно се изразяваше промяната у Ентрейджиън? И защо той, Билингзли, беше толкова убеден, че промяната, настъпила у заместник-шерифа, ще се окаже важна, навярно жизненоважна за всички тях? Не можеше да каже. Трябваше да може, отговорът навярно се набиваше на очи, но напоследък, посегнеше ли към чашката, всичко започваше да плува в съзнанието му, все едно го обхващаше старческа склероза. Не можеше дори да се сети за името на кобилата с изметнатия крак…

— Напротив, спомням си — промърмори. — Спомням си, беше…

„Кое беше какво, стари пияницо? Дори не знаеш за какво говориш!“

— Да, сещам, се, кобилата се казваше Сали! — извика той, мина покрай закованата врата на аварийния изход и нахълта в мъжката тоалетна. Освети фенера портативния клозет… — Сали, точно така! — … след което насочи фенера към стената и препускащия кон с облаците дим, излизащи през ноздрите. Не си спомняше кога го е нарисувал — трябва да е бил мъртво пиян — но не щеше и съмнение, че творението бе негово. При това си го биваше. Билингзли харесваше непримиримата волност, която конят излъчваше, сякаш идваше от свят, където богини все тъй яздят без седло, препускайки десетки километри.

Изведнъж нещо просветна в паметта му като че картината на стената беше отворила заключена врата в съзнанието му. Точно така, Сали. Преди една година я беше лекувал, животното можеше спокойно да си отиде. По онова време слуховете, че отново ще отварят мината, придобиваха все по-голяма настойчивост и достоверност. Пред ламаринената постройка, служеща за централен офис на минното дружество, паркираха все повече и повече леки и тежкотоварни автомобили, над открития рудник откъм южния край на града летяха самолети и точно тогава, една вечер — в интерес на истината седеше на чашка с приятели тук, в „Американският запад“ — някой му беше подшушнал, че в къщата на стария Рипър се е настанила някаква жена-геоложка. Била млада, неомъжена, навярно хубава.