Стивън Кинг - Град Отчаяние

„Защо изобщо е тук човек като него? Случайност ли е това? Или е бил пратен нарочно?“

„Защо ти си тук? Ти случайност ли си? Теб пратили ли са те?“

Подобни въпроси нямаха смисъл. То знаеше своята цел, так ах лах , повече не му беше нужно. Съществото затвори очите на Елън Карвър и ги обърна навътре — само за секунда, гледката беше твърде нерадостна. Тялото започваше да се разпада. Не ставаше дума за физическо разложение, по-скоро за твърде голямо напрежение. Силата, живееща вътре — кан де лах , душата на безформеното — буквално смазваше артериите под тежестта си…, а хората, в чиито тела съществото можеше да се всели, бяха избягали от затвора.

Заради Християнчето.

Заради дрисливото християнче.

Не му се мислеше за кръвта, която се стичаше по бедрата на тялото, за тежкото преглъщане, за това, как щом почеше главата на Елън, се отскубват цели кичури коса.

Вместо това отново насочи вниманието си към киното.

Това, което виждаше, съществото възприемаше под формата на накъсани, припокриващи се образи, които понякога си противоречаха. Все едно върху парче счупено стъкло наблюдаваше отраженията на множество телевизионна екрани едновременно. Най-много се доверяваше на очите на паяците, които бяха проникнали в сградата, но също и мухи и хлебарки, на плъховете, надничащи от дупките в мазилката, на прилепите, провиснали от високия таван на залата. Последните пращаха странни образи, представляващи всъщност звуково ехо.

Точно в този момент мъжът от камиона — онзи, който по своя воля беше дошъл в града — и приятелката му водеха всички останали обратно на сцената в залата. Бащата викаше сина си, но момчето не отговаряше. Писателят застана до ръба на подиума, събра ръцете си на фуния пред устата и на свой ред изкрещя името на Одри. А Одри, къде беше тя? Не можеше да определи със сигурност. Нямаше как да гледа през нейните очи по начина, по който правеше с тези на по-низшите създания. Едно беше сигурно — тя гонеше момчето. Може би вече го беше намерила. По-скоро не. Не и засега. Това щеше да се усети.

Съществото удари с юмрук по бедрото на Елън Карвър в жест на тревога и нетърпение и под дрехата се появи червено петно, напомнящо на изгнило място на ябълка. Отново съсредоточи вниманието си върху подиума. Не, отбеляза съществото, не всички бяха там. Заради многото очи, през които гледаше едновременно, се беше заблудило.

Мери продължаваше да бди над стария Том. Ако Елън можеше да се добере до нея, преди останалите да са открили Одри и Дейвид, може би щеше навреме да разреши бъдещи проблеми. Точно в момента съществото не се нуждаеше от нищо, тялото, в което се беше вселило, вършеше работа и щеше да издържи известно време, но отсега трябваше да се замисли за ситуации, които можеха да се окажат фатални. Щеше да е по-добре, по-сигурно, ако…

В съзнанието му се появи паяжина с много мухи, висящи по нишките. Повечето бяха зашеметени, макар и все още живи.

— Запас за извънредни случаи — прошепна споменът от миналото с гласа на Елън Карвър, на езика, който Елън Карвър разбираше. — Хамта-хумта, нека кученцето си зарови кокал.

Изчезването на Мери щеше да деморализира останалите, щеше да им отнеме всякаква самоувереност, въпреки бягството от ареста, намереното скривалище и убийството на пумата. Последното изглеждаше напълно в реда на нещата: все пак хората бяха въоръжени, а звярът си е биологично същество, състои се и от саркс, и от сома, и от пневма, не е някакъв таласъм, появил се от метафизичните размишления на скучаещи философи. Само дето кой би предположил, че тъкмо онзи префърцунен тип със сивите коси ще се справи?

„Освен това е успял да се обади по мобифона, за който дори не си предполагал. Не си знаел нищо за това до момента, в който жълтият камион се появи в града.“

Да, скритият мобифон беше още един пропуск: мисълта за него е присъствала в най-горните пластове на Маринвиловото съзнание; но съществото не бе успяло да проникне в него. Други проблеми го бяха вълнували: как да се възползва от тялото на стария глупак, за да замести това на Ентрейджиън, преди да се е разложило напълно. Дълбоко съжаляваше за загубата на Ентрейджиън. Полицаят беше здрав като бик.

Ако искаше да отвлече Мери, не биваше да губи нито секунда. Пък може би в това време Одри щеше да спипа момчето и да му види сметката. Това щеше да бъде повече от чудесно. Никакви грижи занапред. Никой нямаше да си пъха носа където не му е работа. Щеше да замести Елън с Мери и да си подбира от останалите, както му е изгодно.