Стивън Кинг - Град Отчаяние

Тя се спря пред вратата на управителя, хвана бравата и прилепи чело до дървото. Вън от сградата вятърът виеше като умиращо същество.

— Дейвид? — попита тихо Одри. Заслуша се, сетне повтори: — Дейвид, чуваш ли ме? Аз съм, Одри Уайлър. Искам да ти помогна.

Не получи отговор. Най-сетне се реши да отвори вратата и да влезе в празната стая. На едната стена беше окачен избелял плакат от филма „Бони и Клайд“, на пода лежеше изпокъсан дюшек. С все същия маркер някой беше написал под плаката: „НОЩЕМ ИГРАЯ, ДЕНЕМ СИ ТРАЯ.“ Одри провери и вратата на разсилния. Помещението беше тясно колкото килер и напълно празно. Вратата без табелка водеше към малка стаичка, служила навярно за склад. Носът й (както зрението, така и обонянието й се беше изострило) надуши отдавнашна миризма на царевица за пуканки. На пода лежаха умрели мухи, както и купчинки миши изпражнения, друго нямаше.

Тя се приближи до арката, отмести с ръка обесената кукла и впери поглед в тъмното. От мястото й не се виждаше подиумът, тя съзираше само горния край на екрана. Хърбавото момиче продължаваше да вика Дейвид, но останалите не се чуваха. Това може би не означаваше нищо, но не й харесваше да бъде в неведение.

Каза си, че предупреждението, закачено на гърдите на куклата, е сериозно. Седалките бяха махнати и се виждаше как е хлътнал подът: гледката й напомни за едно стихотворение от ученическите й години за някакъв рисуван кораб, плаващ по рисувани вълни. Ако хлапето не се беше скрило на балкона, значи трябваше да го търси другаде. Това другаде трябваше да е близо, нямаше как да е избягало далеч. Колкото до балкона — беше сигурна, че там няма никого. Седалките липсваха, следователно момчето не можеше да се скрие зад тях.

Отпусна ръка и куклата се полюшна. Празните очи се взираха в нея, а дупката, имитираща уста — уста с едно-единствено предназначение — сякаш й се хилеше. „Я се виж какви ги вършиш — подиграваше се палавата кукла. — Щеше да станеш най-високо платената жена геолог в щата, на трийсет и пет години щеше да притежаваш собствена консултантска фирма, може би докато навършеше петдесет, щяха да ти връчат Нобелова награда… Не бяха ли това твоите мечти? Специалистката по девонската епоха, чиято статия за тектонските пластове бе публикувана в «Джиолъджи Ривю», сега преследва малки деца по коридорите на порутени кинотеатри. При това не става дума за обикновени деца. Момчето е по-особено от обикновените хора. Доскоро ти се беше залъгвала, че ти си по-особена. Дори да го намериш, какво ще сториш? То е по-силно, отколкото изглежда.“

Одри грабна въжето с две ръце и го задърпа. То се скъса, заедно с него се отскубнаха и няколко кичура от русата коса на куклата. Сексиграчката се строполи в краката на Одри и тя гневно я изрита на балкона.

„Не е по-силно от Так — мислеше си Одри. — Не ме е грижа кое е хлапето, от Так не може да е по-силно. Не е по-силно и от кантахите. Това е нашият град. Хич не ме интересува какво е било в миналото, какви са били моите планове и мечти; живеем в настоящето, а то е извор на сладост и забрава. Сладостта да убиваш, да грабиш, да притежаваш. Сладостта да властваш, пък ако ще и над пустинята. Момчето е някакво си дете. Останалите са само храна. Тук е Так и той говори с гласа на отминалите времена; с гласа на безформеното.“

Погледна към стълбите в дъното на коридора. Кимна сама на себе си и пъхна ръка в десния джоб на сакото, колкото да се увери, че любимите играчки са на място, и да ги потърка по бедрото си. Момчето се беше скрило в прожекционната кабина. На вратата, водеща към подземието, висеше огромен катинар, така че къде другаде би могло да се приюти?

— Хим ен шоу — прошепна Одри и продължи напред. Очите й бяха отворени на четири, пръстите на дясната й ръка безспирно играеха с вещите в джоба на дрехата. Тайнствените предмети потракваха като камъчета.

Децата устройвали купони на горния етаж на „Американският запад“ до деня, когато аварийната стълба се срути, си бяха падали по свинщините, но общо взето се бяха ограничавали да използват коридора и кабинета на управителя; останалите помещения бяха слабо засегнати от присъствието им, а малките покои на операторите — кабината, тясното служебно помещение и още по-тясната тоалетна — бяха кажи-речи непокътнати от онзи ден на 1979-а, когато петима мъже, захапали цигари, служители на „Невада Сънлайт Ентъртейнмънт“, бяха влезли, за да демонтират прожекционните апарати и ги откарат в Рино, където и до ден-днешен като статуи на развенчани идоли събираха прах в някой склад.