Стивън Кинг - Град Отчаяние

— Момчето носеше пистолет. Ако тя е вътре с него, може да му го е взела. Внимавай, Стив.

— Дейвид! — извика шофьорът по посока на кабината. — Дейвид, всичко наред ли е?

На Стив му идваше да каже, че вече няма време да внимава, че това време си е отишло още в мига, в който изгубили Дейвид… после се усети, че и да говори няма време.

Завъртя бравата и блъсна с все сила вратата, очаквайки отвътре да са залостили или с резе, или с някаква мебел. Нито едното, нито другото. Вратата зейна и той политна с нея.

В другия край на помещението, облегнати на стената седяха Дейвид и Одри. Очите на момчето бяха полупритворени, но ирисите му се бяха изгубили и само бялото се виждаше. Лицето му беше пепеляво-сиво. Под очите му се бяха появили петна като от йод, други се забелязваха по страните. Ръцете му удряха като в нервен спазъм бедрата. Издаваше тихи, сподавени звуци. Дясната ръка на Одри продължаваше да е вкопчена в гръкляна му. Доскоро красивото й личице се беше разкривило в изражение на ярост и омраза, каквито Стив не беше срещал никога през живота си. В лявата си ръка държеше тежкокалибрения револвер, с който Дейвид беше застрелял койота. Стреля на три пъти по посока на Стив, след което куршумите свършиха.

Можеше да се каже почти със сигурност, че ако не бяха двете стъпала към кабината, „козината“ на Стив щеше да се сдобие с поредната дупка, този път с фатални последици. Като човек, който не е преценил, че остават още стъпала до площадката, той се олюля в пространството и трите куршума прелетяха над главата му. Един от тях се удари в рамката на вратата, вдясно от надничащата Синтия, и поръси със стърготини екзотичната й прическа.

Одри изпищя от болка и разочарование. Запрати безполезното оръжие към връхлитащия Стив, който сниши глава и протегна ръка да се предпази. В следващия миг жената се обърна към припадналото дете и захвана отново да го души, тръскайки го като кукла. Ръцете на Дейвид изведнъж престанаха да се движат и се отпуснаха.

— Страх… — изграчи Билингзли, Доколкото Мери си спомняше, това беше последната дума, която старецът успя да произнесе. Потърси погледа й, сякаш да сподели паниката и объркването си. Понечи да каже нещо, но от гърлото му излезе само хриплив звук.

— Не бой се, Том, нали съм тук?

— Ах… ах…

Очите му заиграха насам-натам, сетне се обърнаха отново към нея и сякаш замръзнаха. Билингзли пое дълбоко въздух, изпусна го, вдиша втори път, по-спокойно… и издъхна.

— Том?

Само вятърът й отговори, засипвайки прозореца с пясък.

— Том!

Мери го раздруса. Главата му клюмна встрани, но очите му все така я наблюдаваха. Тя усети кръвта да се смръзва в жилите й — все едно имаше пред себе си един от онези старинни портрети, които те преследват навсякъде с погледа си, независимо къде заставаш в помещението. В далечината — някъде из сградата, но вероятно в противоположния й край — се чуваше как шофьорът на Маринвил вика Дейвид. Неговата приятелка му пригласяше. Мери си каза, че ще е по-логично, ако и тя се присъедини към групата, може би Дейвид и Одри наистина се бяха изгубили, но сърце не й даваше да изостави Том, преди да се е уверила, че е мъртъв. Беше почти сигурна, че старецът си е отишъл, но едно е да гледаш криминален филм по телевизията, друго е да имаш труп в…

— Помощ.

Тя подскочи от уплаха и закри уста с ръка, за да не извика: гласът чийто и да беше той, едва се чуваше поради воя на вятъра и въпреки това я беше изплашил.

— Помощ! Има ли някой там? Моля, помогнете… Ранена съм.

Беше жена. Елън Карвър може би? Боже Господи, беше ли възможно? Макар да беше прекарала заедно с майката на Дейвид само половин-един час, Мери беше убедена, че е тя. Скочи на крака, докато хвърляше поглед за последно към изкривеното лице и изцъклените очи на Том Билингзли. Краката й бяха изтръпнали от дългото седене на пода и едва не залитна.

— Моля ви — простена жално гласът отвън. Идваше от тесния проход откъм гърба на киното.

— Елън? — попита на свой ред Мери, но в следващия миг съжали, че се е издала. В подобна ситуация не можеше да има никому доверие, дори на една ранена, изтерзана жена. — Елън, ти ли си?

— Мери! — отговориха й отвън. — Да, аз съм, Елън. А ти Мери ли си?

Жената отвори уста да й отвърне, но си замълча. Гласът наистина бе на Елън Карвър, не щеше и съмнение, и все пак…

— Дейвид добре ли е? — последва нов въпрос. — Моля те, кажи, че е добре.

— Доколкото знам, добре е. — Мери се приближи до прозореца, внимавайки да не стъпи в локвата от кръвта на звяра. Сетне погледна навън. Наистина беше Елън Карвър, при това не изглеждаше никак добре. Беше се прегърбила — навярно я болеше лявата ръка, защото я притискаше до гърдите си с дясната. Лицето й беше бяло като тебешир. От едната й ноздра капеше кръв. Взираше се в Мери с такава неописуема болка и отчаяние, че не приличаше на човешко същество.