Стивън Кинг - Град Отчаяние

— Как успя да избягаш от Ентрейджиън? — зачуди се Мери.

— Не съм бягала. Той просто… умря. Продължи да кърви и умря. Беше ме качил на колата си и ме водеше в мината, поне така предполагам. По пътя умря. Колата излетя от пътя и се преобърна. При удара една от задните врати се отвори. Късмет, иначе и досега щях да си стоя заключена като арестант. След това… след това се върнах пеша до града.

— Какво се е случило с ръката ти?

— Счупих я — обясни Елън и още повече, се преви от болка. В позата й имаше нещо крайно отблъскващо. Беше заприличала на трол от приказките, навел се над торбата с откраднато злато. — Ще ми помогнеш ли да вляза? Искам да видя мъжа си, искам да видя и Дейвид.

При самата мисъл жената да влезе в сградата, вътрешният глас на Мери извика от тревога. Усилено й натякваше, че нещо не се връзва, че в цялата тази работа се крие измама. И все пак, щом Елън подаде здравата си ръка, щом Мери видя с очите си кръвта и мръсотията по нея, щом усети как човешкото същество насреща й трепери от уплаха и изтощение, забрави за всякаква предпазливост и се хвърли да помага. Жената беше изгубила малката си дъщеря заради безумието на някакъв си полицай, после беше претърпяла катастрофа, докато онзи я е водел до мястото на собствената й екзекуция, беше се влачила със строшена ръка из бурята, беше я посрещнал град, пълен с трупове, а първият жив човек, когото среща, изведнъж се оказва параноик и не ще да я приюти…

„Нали?“ — говореше си мислено Мери. И за да бъде абсурдът пълен, добави: — „Ако не й помогна, ще бъде невъзпитано.“

— Не можеш да влезеш оттук. Целият под е покрит с натрошени стъкла. Нещо… някакъв звяр нахълта преди малко. Иди малко по-натам, ще стигнеш до прозореца на дамската тоалетна. Оттам е по-лесно, дори ще има щайги, на които да стъпиш. Ще ти помогна, става ли?

— Да, благодаря ти. Слава Богу, че те намерих.

Елън я дари с усмивка, достойна за най-ефектните филми на ужасите — израз едновременно на благодарност, на странно покорство и най-вероятно на дълбоко вкоренен страх, след което със сведена глава се затътри в указаната посока. Дванайсет часа по-рано беше въплъщение на идеалната майка-домакиня от предградията, тръгнала за почивка на езерото Тахо. Тогава навярно единствената й грижа е била в какъв ред да покаже на останалите курортисти новите си летни дрешки от „Талбот“, а на мъжа си — бельото марка „Викторияс сикрет“. През деня щеше да се пече на слънце с децата, през нощта щеше да се отдава на интимния си партньор, щеше да пише картички до приятели: „прекарвам си страхотно“, „въздухът е толкова чист“, „иска ми се да сте тук“ и т.н. Само след половин денонощие се беше превърнала в жалко подобие на бежанец от войната, в жена, състарена от мъки и страдания, търсеща изход от кървавата баня, в която я бяха натикали.

А Мери Джаксън, сладката принцеса, която гласува за демократите, дарява кръв веднъж на два месеца и пише стихове в свободното си време, се беше замислила дали да я пусне в сградата, или за по-сигурно да я остави да вие като куче на улицата, докато потърси съвет от мъжете. Какъв беше изводът? Че и тя беше участвала в същата война като Елън. Случи ли се нещо подобно на теб, и ти ще реагираш като другите, и ти ще се научиш да мислиш като тях. С тази разлика, че Мери нямаше да им се даде току-тъй.

Мина по коридора и се ослуша за викове, идващи от киносалона. Нищо не се чуваше. Изведнъж, точно в мига, в който отваряше вратата на тоалетната, иззад гърба й се разнесоха три изстрела. Бяха приглушени от голямото разстояние, но не щеше и съмнение, че става дума за изстрели. Тя замръзна на място, без да знае накъде да изтича. Може би щеше да се колебае още, ако не беше плачът на жената, застанала пред открехнатия прозорец.

— Елън? Какво има? Какво се е случило?

— Случи се, че съм голяма глупачка! Глупачка! Докато намествах щайгите, си ударих болната ръка!

След което силуетът отвън — на фона на боядисаното стъкло наистина ставаше дума за силует — заплака на глас.

— Дръж се, след секунда ще си вътре — успокои я Мери и се завтече към прозореца. Отмести бирените шишета и вече вдигаше прозореца, опитвайки се да измисли как Елън най-безболезнено да се качи, когато се сети за предупреждението на Билингзли: как ченгето било пораснало на ръст. „Мили Боже — беше възкликнал бащата на Дейвид, когато проумя най-сетне последните думи на стареца. — Станало е същото като с Ентрейджиън! Като с ченгето!“

„Може да си е счупила ръката — опитваше се да размишлява трезво Мери. — Може наистина да я е счупила. От друга страна…“