Стивън Кинг - Град Отчаяние

— Изведи момчето, шефе! — Стив махна в посока на стъпалата, водещи към коридора. — На тая й има нещо, станала е като животните!

„Защо «като»? — попита мислено Джони. — Та тя просто е една от тях.“ Чуваше какво му говори Стив, но така и не помръдна. За втори път през последните две минути беше като прикован за земята.

Одри се надигна и запълзя към ъгъла на помещението. Продължаваше да се зъби, все едно се беше превърнала в куче, готово да нападне. Очите й се местеха ту към Джони и изпадналото в безсъзнание момче в ръцете му, ту към Ралф или Синтия, която също се беше изправила и се притискаше към Стив. Джони се сети с тъга и умиление за пушката и пистолета, които бяха останали във фоайето. Сега си даваше сметка, че един от най-ужасните уроци, който му беше съдено да научи в тази ужасна нощ, беше колко неподготвени са хората да пазят собствения си живот. Истинско чудо бе, че наистина бяха оцелели. Поне повечето от тях. Поне засега…

— Так ах лах!

Жената заговори с глас, който едновременно внушаваше страх и излъчваше мощ — глас, който нямаше нищо общо с тона й отпреди малко, когато с много колебания и засечки им беше разказала историята си. На Джони му се струваше, че все така има пред себе си куче, което при това се е научило и да говори. Дали обаче кучето не се усмихваше? И какво представляваше тъмното петно, което се разширяваше под кожата й? На него ли му се привиждаше или наистина съществуваше?

— Мин! Мин! Мин ен тау!

Синтия погледна Стив в недоумение:

— Какво казва?

Той поклати глава в знак, че не разбира. Затова тя потърси с поглед Джони.

— Езикът на ченгето — обясни писателят. Набързо прехвърли множеството си спомени от последните часове, докато се върна на разговора си с полицая, секунда преди нападението на лешояда.

— Тимох! — тросна се той на Одри Уайлър. — Канди-лач!

Не успя да възпроизведе точно репликите, но поне беше близо. Жената рязко се дръпна, за секунда по лицето й се изписа почти човешко изражение. Но после устната й отново се сбърчи и малоумната усмивка отново разтегли устните й.

— Какво й каза? — попита Синтия.

— Нямам представа.

— Шефе, трябва да изведем момчето. Веднага.

Джони отстъпи с намерението да направи точно това. Одри бръкна в джоба на сакото си и извади някакви предмети, след което впери зверския си поглед в лицето му — не в лицето на друг, а точно в неговото, в лицето на Джон Едуард Маринвил, изтъкнат писател и забележителен мислител.

— Кан тах! — извика Одри. — Кан тах, кан так! Каквото вземеш, на такова да се превърнеш! Разбира се! Кан тах, кан так, ми тоу! Дръж това! Со тах!

Когато тя разтвори шепа и му показа какво е скрила за него, мислите на Джони коренно се промениха… и все пак разумът му продължаваше да възприема всичко, което се случваше сега по същия начин, по който можеше да възпроизведе всяка реплика и жест по време на катастрофата с Шон Хътър. И сега разумът записваше като на магнетофонна лента събитията около себе си, въпреки внезапния прилив на омраза към момчето, който го беше обзел, въпреки непреодолимото желание да навре нещо — ключът от двигателя щеше да свърши прекрасна работа — в гърлото на пречкащото се детенце, та да го разпори.

В първия момент си помисли, че това, което жената насреща му подаваше, са някакви талисманчета от сорта на дрънкулките, които ученичките закачват понякога на гривните си. Но след това забеляза, че са твърде големи, твърде тежки. Не бяха висулки, а каменни статуетки, всяка около пет сантиметра висока. Едната изобразяваше змия, другата — лешояд с прекършено крило. Изцъклени от лудост очи се взираха в него. На третия камък се виждаше плъх, изправен на два крака. И трите камъка бяха проядени, толкова бяха стари.

— Кан-тах ! — изпищя Одри. — Кан тах, кан так , убий момчето, убий го веднага, убий го!

Стив пристъпи крачка напред. Жената беше концентрирала цялото си внимание върху Джони, затова го забеляза едва в последния момент. С един замах той изби камъните от шепата й и те се разпиляха на пода. Едната от статуетките — тази със змията — се разцепи на две. Одри нададе вой на ужас и ярост.

Убийствената ярост, която изпитваше Джони, се разсейваше, но не го напусна напълно. Усещаше как камъните привличат погледа му като с магнит. Сякаш го подканваха да ги вземе.

— Изведи го навън, по дяволите! — изрева Стив.

Одри се наведе да прибере статуетките, но мъжът я сграбчи за ръката и я придърпа към себе си. Кожата й все така потъмняваше и се покриваше с бръчки. Джони си помисли, че процесът, който я бе променил, сега действаше в обратна посока… макар и не съвсем успешно. Одри… какво Одри? Май се смаляваше пред очите им… Джони не можеше да намери точната дума, но…