Стивън Кинг - Град Отчаяние

— ИЗВЕДИ ГО! — изкрещя за сетен път Стив и блъсна Джони. Това го изтръгна от налегналата го летаргия. Понечи да се обърне, но Ралф го изпревари. Преди Джони да разбере какво се случва, бащата изтръгна Дейвид от ръцете му. Сетне се затича нагоре по стъпалата и изчезна в коридора.

Одри го видя как се измъква. Изрева като ранен звяр — като отчаян звяр, поправи се Джони — и отново посегна към камъните. Стив пак я дръпна назад. Дочу се изщракване, по-скоро звук като от съдиращ се плат, дясната ръка на жената се откачи от рамото и остана в ръката на Стив.

Одри дори не разбра какво й се е случило. Останала без ръка, с дрехи, потъмнели от обилната кръв, тя все така се опитваше да се докопа до статуетките, нареждайки закани на тайнствения си език. Стив стоеше скован от ужас, неспособен да откъсне поглед от онова, което държеше — женска ръка с лунички по кожата и електронен часовник на китката. Шефът му се беше гипсирал като него. Ако не беше Синтия, припомняше си по-късно Стив, Одри би прибрала камъните обратно. Един Господ знае какво щеше да се случи тогава. Макар жената да беше насочила цялата магическа енергия на амулетите към Джони шофьорът също усети въздействието й. Този път не ставаше дума за никакви сексуални желания, а само за кървави убийства.

Преди Одри да се добере до камъните, Синтия ги изрита, разпилявайки ги покрай стената. Одри отново нададе животински вой и от устата й бликна кръв. Обърна се към останалите и Стив инстинктивно отстъпи назад, вдигайки ръка пред очите си, сякаш искаше да я скрие от погледа си. Хубавото личице на геоложката се разтапяше пред очите им и като маска се смъкваше от черепа. Изцъклените й очи заплашваха да изскочат от орбитите. Кожата й почерняваше като горяща хартия и се разкъсваше на места. Но не това беше най-ужасното: то дойде, когато Стив захвърли ръката, а доскорошната й притежателка се обърна към него.

— Много съжалявам — извини се тя и мъжът проумя, че този тих, сподавен глас принадлежи на някогашната Одри, а не на чудовището, в което се беше превърнала. — Не съм искала на никого нищо да сторя. Не се докосвайте до кантахите. Каквото и да става, не пипайте кантахите!

Стив и Синтия се спогледаха. В ококорените й от уплаха очи прочете същата мисъл, която тревожеше и него: „Аз пипнах един. Два пъти дори. Не съм ли късметлийка?“ „Истинска късметлийка — отвърна й мислено Стив. Съдбата те е закриляла. Закриляла е и двама ни.“

Одри се доближи с клатушкаща походка, като същевременно се опитваше да стои по-далеч от камъните. Стив едва не се задуши от тежката воня на кръв и разложена плът. Посегна да я задържи, но не посмя — нищо, че тя вече го задминаваше и търсеше изхода от помещението. А в коридора бяха Ралф и момчето. Не можеше да стори нищо, защото пръстите му само биха потънали в пихтиестата плът. Дочу шум като от падащи капки: плътта й до такава степен се беше размекнала, че се стичаше като вода по земята. Одри се добра до вратата и се показа навън. Синтия потърси с поглед Стив, кожата на пребледнялото й лице се беше изпънала като маска. Той я прегърна през кръста и начело с Джони тримата излязоха в коридора.

Одри се добра благополучно до средата на стълбата, водеща към втория етаж, след което се изпързаля надолу. От звука, който издаде при падането си, вътрешностите им се обърнаха: все едно огромен найлонов плик с вода се беше пльоснал върху дъските. И все пак животът не я изоставяше. Започна да пълзи, косите й се спускаха пред лицето, премрежвайки взора й. В далечния край на коридора, близо до стълбите, водещи към фоайето, стоеше Ралф, прегърнал сина си.

— Застреляйте я! — изкрещя Джони. — За Бога, няма ли кой да я застреля?

— Няма с какво — отвърна Стив. — Горе е само пистолетът, но и той е празен.

— Ралф, слезте на долния етаж с Дейвид — подкани го Маринвил като на свой ред внимаваше да не се пребие. — Слезте преди…

Но нещото, което навремето се беше наричало Одри Уайлър, изглежда вече не се интересуваше от Дейвид Карвър. Добра се до сводестия вход към балкона и пропълзя през него. Почти по същото време подпорните греди, изсъхнали от пустинния климат и проядени от поколения мравки, заскърцаха под тежестта му. Стив държеше все така Синтия през кръста и гледаше да не изостава. От другия край на коридора се приближаваше Ралф. Събраха се пред входа за балкона, за да видят как съществото в окървавеното дамско костюмче се хваща за перилата. По пътя то беше прегазило надуваемата кукла, като я бе изцапало с кръв и други течности, за които останалите не искаха и да си помислят. Разтворените устни на Фрида изразяваха възмущението й.