Стивън Кинг - Град Отчаяние

Това, което беше останало от Одри Уайлър, се беше вкопчило в парапета, полуразпадналите се мускули се опитваха да прехвърлят през него размекнатото тяло, но в същия момент се чу силно скърцане и балконът се откъсна от подпорите. Първоначално конструкцията се приплъзна почти хоризонтално напред, все едно я бяха монтирали на релси, и повлече със себе си дори дъски от настилката в коридора. Стив и останалите се дръпнаха назад секунда преди мокетът под краката им да се разпори и пред тях да зейне огромна цепнатина като при земетресение. Летви и пирони започнаха да скърцат, дъските една по една се отпаряха, докато най-накрая балконът не се разклати. Одри се преметна през парапета и изчезна от погледите им. След секунда целият балкон се стовари в залата с грохот, смазвайки седалките. Като миниатюрна атомна гъба прахът от залата се издигна чак до тавана.

— Дейвид! — извика Стив. — Как е Дейвид? Жив ли е още?

— Не знам — рече Ралф. В замъглените му очи напираха сълзи. — Когато го изнесох от кабината, беше още жив, но сега не знам. Не мога да разбера дали диша.

Всички врати на залата бяха отворени, та при падането на балкона облаците прах изпълниха и фоайето. Отнесоха Дейвид близо до една от вратите към улицата, където ставаше течение и прахът по-бързо се разсейваше.

— Сложете го на земята — посъветва ги Синтия. Опитваше се да се сети какво се правеше след това… Всъщност какво се правеше най-напред. Мислите обаче танцуваха в съзнанието й, без да могат да се съберат на едно място. Изпънете го по гръб.

Докато двамата със Стив полагаха неподвижното тяло на Дейвид върху изтънелия мокет, Ралф с надежда погледна към момичето.

— Знаете ли нещо… за всичко това?

— Зависи за кое точно. Докато работех за „Дъщери и сестри“, понаучих нещо за първата помощ и изкуственото дишане. Но ако питате дали знам защо една жена може да се превърне в маниакален убиец, а след това да се разпадне пред очите на околните, нямам никаква представа.

— Той е всичко, което ми остана, госпожице — проплака Ралф. — Всичко, което остана от семейството ми.

Синтия затвори очи и се наведе над Дейвид. Това, което усети, я изпълни с огромно облекчение — слабият му дъх леко погали лицето й.

— Жив е. Усещам, че още диша. — Вдигна глава към Ралф и му се усмихна. — Как ще го усетите! Носът ви е подут като картоф.

— Да, може би това е причината. Но всъщност бях толкова изплашен…

Ралф на свой ред се опита да се усмихне, но не можа. Вместо това тежко въздъхна и още по-тежко се отпусна на щанда за вафли и бонбонки.

— Ще му помогна — увери ги Синтия и огледа бледото личице на момчето. — Ей сега ще те върна в съзнание, Дейвид. Трябва да побързаме, нали нямаш нищо против да ти помогна?

Изви главата му леко настрани и при вида на белите петна от пръстите на Одри неволно изтръпна. Вътре в залата някакъв отломък от балкона се откачи от стената и се стовари върху останалото. Всички погледнаха по инстинкт нататък, само Синтия съсредоточено наблюдаваше Дейвид. С пръстите на лявата си ръка разтвори устата му, приведе се над него и с тези на дясната нежно прищипа носа му. Долепи уста до неговата и изпусна въздуха от гърлото си. Гърдите на момчето се повдигнаха, но щом Синтия пусна носа му, отново се отпуснаха. Тя се наведе и му зашепна:

— Върни се при нас, Дейвид. Имаме нужда от теб. И ти имаш нужда от нас.

Втори път вкара въздух в устата му и повтори:

— Върни се, Дейвид.

Вгледа се внимателно в лицето му. Дишането му се беше ускорило, така поне й се струваше, а очните му ябълки сякаш се движеха под сините вени на клепачите му. И все пак отказваше да се събуди.

— Върни се при нас, Дейвид, върни се.

Джони се огледа и някаква мисъл внезапно проблесна в съзнанието му.

— Къде е Мери? Дали балконът не се е срутил върху нея? Как мислите?

— Не е възможно — обади се Стив. — Нали беше при старчето отзад?

— И мислиш, че още ще стои при него! След всички тия крясъци? След грохота от падащия балкон?

— Като че ли имаш право — съгласи се шофьорът.

— На̀ ти сега — ядоса се Джони. — Знаех си, че така ще се получи. Хайде, най-добре ще е да я потърсим.

Синтия не им обърна внимание. Стоеше надвесена над Дейвид и се надяваше да забележи знак, че момчето се съвзема.

— Нямам представа къде се намираш в момента, хлапе, но гледай по-бързо да си дотътриш задника при нас. Време е да скочим на конете и да бягаме.

Джони вдигна от земята двете пушки и подаде едната на Ралф.