Бари Късел - Прераждане в Отвъдното

— Съжалявам, но аз имам важни дела днес, а и трябва нещо да подготвя за довечера. Ще се видим нощес в стадото! — почти заповеднически се изпъчи Арон и помъкна Габриеле към обградената с охрана градоначалническа къща на Лайден.

Възвърнала предишната, омайна форма на тялото си, Ксинтия направи недвусмислен жест на Дионисий да я последва и двамата напуснаха църквата.

До вечерта оставаха няколко часа и граф де Мол, вече възстановен напълно от обреда, се спусна по пустите каменни стълби на изоставения и полуразрушен замък на Борсбом. Долу го чакаше послушно черният жребец, който бе подарък от Делфтския градоначалник. Животното изпръхтя, като видя своя собственик и жадно зачака да бъде милвано.

Накъде можеше да поеме графът и самият той не знаеше. Имаха уговорка с Якоб Камбир в реномираната странноприемница „Стария лъв“. Времето бе напреднало, но Якоб може би бе останал да го чака. За по-нататъшни разкрития Уилям можеше да се довери само на него. Разликата бе сега, че той вече бе полуприлеп, който тази вечер трябваше да лети със стадото. Как да разкаже всичко това на неговия Якоб?

Граф де Мол влезе с твърда крачка в странноприемницата и захлопна силно вратата след себе си. Той не очакваше такъв удар, но изглежда субстанцията на Ксинтия вече бе в пълнен ход. Якоб, който пиеше вино с неколцина местни художници, веднага реагира на тежкото затваряне и се спусна към своя приятел.

— Графе, много време мина и съм обезпокоен. Научих страховити неща от управителя на „Голямата мелница“. Дано да свърши всичко добре за твоята любима.

— Какво е станало, Якоб?

— Първо да седнем някъде! В другата зала, защото Ксинтия е тук. Аз мислех…, че е с теб, но изглежда се потвърждават моите предположения.

— Какво? Ксинтия? Тук…?

— Да, тук е с Дионисий Бургот. И са много влюбени, поне така изглеждат.

— Бургот, този кучи син! Той ще си плати!

— По-бързо, да отидем в тайника и оттам можем да чуем всичко.

Графът не опираше в земята, енергията го бе обзела и той едва се сдържаше да не експлодира. Якоб подтичваше със ситни крачки след него, влачейки меча си. Тайникът бе празен. Само с ключ от съдържателя можеше да се проникне там и да се шпионира. Де Мол имаше този ключ. Влезли вече вътре, те се насочиха към отвора, от който се виждаха всички посетители и всички затънтени места в добре подредената странноприемница. Ксинтия наистина бе с Дионисий в една ложа. Масата, отрупана с филета от акула и два глинени съда с вино, едва се крепеше от тежестта на ястията. Грамаданът бе преполовил вече единия съд и опиянен се опитваше да говори на сътрапезницата си, но се получаваше само едно неясно фъфлене.

Двамата наблюдаващи се бяха ококорили от изненада.

— Яко, разкажи ми какво си чул, какво е станало? — загрижен попита граф де Мол своя довереник.

— Графе, това не е за вярване. Ти не ще повярваш! — каза този, който въобще и не предполагаше, че е в компанията на току-що заразен „летящ прилеп“. — Кор и Юрум са видели как този същият Бургот е убил един слуга. Но как? Питаш ли се как? Изгризал му шията. Вместо, както подобава на благородник да го съди или поне честно да се бият, то…! Той е вампир, Уилям! Или може би „летящ прилеп“. И сега Ксинтия е в ръцете му.

— Якоб, млъкни с бръщолевенията си, виждам, че е в ръцете му. По-добре продължи нататък!

— Ами те казват, че се е случило миналата нощ, когато ти си бил с Ксинтия в замъка. Отвличайки с коня си слугата, той се отправил към тресавището до Вармонт и там се развило ужасно пиршество. Да, пиршество. И са сигурни в това, защото видели всичко от толкова близо, че замръзнали от страх. Не помръдвали, за не издадат присъствието си.

— Е и, какво по-нататък е станало със слугата и този мерзавец?

— Кор казва, че като стоварил жертвата си от коня, то бедният човечец бил вече полумъртъв от страх. Коленичил и започнал да се моли, но Дионисий само му казал да чака и така изфучал с гърлен глас нагоре, та тресавището потреперило. След малко огромна птица, приличаща на гущер с крила, долетяла и заговорила с човешки глас. Кор и Юрум се шашнали и загубили и ума, и дума. Само се хванали за главите и не знаели какво да правят. Да бягат било вече късно, та продължили да гледат.

— И това изчадие как се казвало? — попита Уилям, без да усети, че задава несвойствен въпрос.

Якоб го погледна, но продължи:

— Да, наистина това изчадие си имало име. И знаеш ли как се казвало? Арон! Арон ван Шхри! Името на градоначалника.