Бари Късел - Прераждане в Отвъдното

Новообразувалото се огромно същество започна да добива очертания на „летящ прилеп“.

Последното, което бе чул и запомнил, бе така необикновено за граф де Мол, че за сетен път помисли, че е полудял. В главата му се мотаеха думите. „Петер, вече сме тук в 1996 година. Освободи напрежението от преживяното и си спомни за прелестната Александра. Тя те чака с нетърпение.“

Той не познаваше, нито пък някога бе чул имена като Петер, Александра или Йоманда. Тези изплували изречения в главата на графа го накараха да мисли, че сънува или някой зъл дух си играе с него. Постепенно той отвори, с мъка, натежалите като железни доспехи очи. В полезрението му се ширеха локви с кръв. Дървената маса бе залята от разтопилия се восък, който използваха за свещ, а встрани имаше ръкопис и един мехур пълен с червеникава течност. Това го обърка съвсем и той трескаво започна да мисли какво се бе случило с него.

Преди два дни графът трябваше да стигне до Лайден по нареждане на краля. Някакво нашествие на мумиеподобни, крилати изчадия, които само нощем било възможно да се видят, а през деня се криели под обикновения лик на нормален човек. Викали им „летящите прилепи“. За тях се говореха какви ли не страхотии. Много хора изчезвали безследно, някои пък ги намирали така дълбоко заровени в земята, че дори не би могло да се предположи, че това е по силите на обикновен престъпник или маниак.

Тази задача бе поставена лично от краля. Доверявайки се силно на храбрия и умен граф, той го бе изпратил незабавно в свърталището на „летящите прилепи“, стария, нидерландски Лайден.

Графът дори много се зарадва на това поръчение, защото имаше прекрасни спомени от този град. Тук живееше единствената жена, за която би дал дори и живота си. Бе чул също, че тя се бе разхубавила още повече и неслучайно се носеха слухове, че много мъже са полудели или загинали по нея. Мълвата за Ксинтия дори му бе приятна, защото предната година той я имаше в леглото си и тя му бе признала, че е влюбена в него. След безумно, едномесечно любене с нея, той трябваше, по заповед на краля, да изпълни специална задача в Шотландия.

Разбира се, кралят бе научил за тази му връзка с нея и с присъщия за него начин да решава нещата в полза на кралството, просто го препрати зад пролива.

На младия граф му бе тежко във високите планини на острова. Мислеше си само за нея, за прекрасната Ксинтия и остана доста приятно изненадан, когато кралският куриер му връчи писмо за незабавно връщане в Нидерландия.

Задачата си в Лайден той мислеше да разреши доста бързо, но първо искаше да се срещне с нея, с черното лале. А за да не лаят чужди езици, бе дал на довереното си протеже Якоб Камбир писмо, с молба, Ксинтия да дойде в замъка на Борсбом. Те винаги се срещаха там и той искаше да се повторят незабравимите мигове от преди година.

Вечерта, в уречения час, ослепителната красавица бе дошла и какво се бе случило…? Та тя бе една от тях, от „летящите прилепи“, а той, жертвата. Наивност, която несъмнено щеше да му промени живота.

Но защо бе още жив…? Тази мисъл го хвърли в още по-голямо неразбиране. Каква бе тази игра? Тя бе назовала името на големия и уважаван от него градоначалник Арон ван Шхри. Това, което видя тази нощ, обаче бе само една грозна, полуразложена мумия, която нямаше нищо общо с ван Шхри. Дали не се потвърждаваха слуховете и мълвите за превъплъщаващите се „летящи прилепи“ в хора и обратното. Те не отминавали също така и важни личности, които водеха двойствен живот.

Но сега какво да прави той? Снощи му бе изпитът, почти всичката кръв и трябваше вече да е мъртъв, но не е. Защо? Отговорът може би беше в писмото, което несъмнено бе от Ксинтия.

Графът понечи да се изправи, но нито един негов мускул не се подчини. Дори погледът му едва бе в състояние да се отклонява и вперен в масата, той не искаше и не можеше да намери ново полезрение.

Слънцето вече бе изгряло. С необикновено за сезона лъчение, то проникна в замъка на Борсбом. Дари с един прекрасен лъч точно нуждаещия се от това граф де Мол и остана в нетърпеливо очакване.

Топлината на този навременен лъч даде на живия труп, Уилям, последната надежда. Графът се вкопчи в него и започна борба на живот и смърт. Първо, с неимоверно усилие на волята, той успя да раздвижи дясната си ръка и с това достигна желаната цел. Ръкописът на Ксинтия беше вече в ръцете му и с помощта на всичкия опит, който бе натрупал като кралски образован довереник, той жадно зачете.