Бари Късел - Прераждане в Отвъдното

В писмото Ксинтия казваше, че трябва да я чака тази вечер, за да го вземе със себе си, но защо? Къде щеше да го води? При стадото ли? При Арон ли? Такива въпроси идваха от само себе си в главата му и вместо да им дава отговори, той така извика, че разтърси замъка:

— Какво да правя…?

„Довери й се и я чакай.“ — дочу се ехото, прозвъняло в главата му.

Всички прилепоподобни същества бяха свързали вече змиевидните си тела в едно огромно, напомнящо на прилеп със сребърни криле, създание. То пък бе обгърнато от свилени нишки. Всяка една от тях водеше до мястото, където преди това се бяха захванали тези изчадия. Оставената от тях люспеста кожа висеше захваната за свода с твърди, костеливи нокти.

Ксинтия виждаше всичко това. Позна своята сребърна нишка и попита душата си.

„Какво предстои, какво е обяснението на всичко това?“

„Това е същността на живота, това е развитието на нас чрез вашите земни тела. От вас ние извличаме емоции. Вие сте средството, с помощта на което ние правим история, както на вас, така и на нас. Ние сме взаимно обединени. Когато сребърната нишка, която ни свързва се прекъсне, тогава ние отлитаме нагоре в Големия дом, а вие умирате. Всъщност умира само тялото, защото то е химична структура, в която ако някой жизненоважен орган е повреден, то цялата химична съвкупност се разпада. Всички спомени и емоции обаче остават в нас и ние ги носим със себе си вечно, от превъплъщение до превъплъщение, от век на век — даде частичен отговор на въпроса душевната субстанция и продължи. — Сега ти преставаш да съществуваш, аз ще бъда твоето съзнание и ролите ще се сменят. Както аз, допреди да станеш «летящ прилеп», бях винаги в теб, така сега ти ще бъдеш в мен, докато трае престоят ни горе в Големия дом.“

Ксинтия се почувства съвсем лека. Тя не усещаше нито тяло, нито форми. Преходът от прилеп към душевна субстанция бе определено приятен за нея. Обзе я някаква неимоверна огромна радост и сякаш светлина нахлу в нея. Светлина, която не идваше от лъчението на слънцето, ами от космоса.

„Прилепът-майка“, която бе съставена от стотиците получовеци-полуприлепи, напусна високата църква и полетя нагоре в дълбините на вселената със скорост, която не можеше да се измери. Невидимите за човешкото око сребърни нишки обаче останаха. Това бяха нишките на живота, които свързваха духовните субстанции със земните биохимични тела.

Когато се опомни, Ксинтия усети слънчева светлина, от която я заболяха очите, но пък бе приятна за тялото. Огледа се и за свое учудване видя стотици хора в Хохландската висока църква, които също като нея се оглеждаха и опипваха.

Мнозина от тях, които имаха повече души в запас, си спомняха за преживелиците в Големия дом, но такива, като Ксинтия, току-що заразени, почти нищо не проумяваха.

— Ксинтия, още много трябва да убиваш, докато събереш достатъчно души, за да изживееш изцяло опиянението, което бе горе — с добре изглеждащ вид сподели Арон ван Шхри, градоначалникът.

От чудовищното му тяло на прилеп и помен нямаше. Със спретнати дрехи, полагащи се на човек с такъв пост, Арон одобрително повдигна мустак и добави:

— Тази вечер ще бъдеш на лов с граф Винсент, той е опитен и ще ти бъде от полза. Аз ще съм също наблизо, с Габриеле, но после ще се видим в замъка на Борсбом и заедно ще долетим при стадото.

— А Габриеле? — промълви едва чуто красавицата и добави. — Аз се страхувам от нея, а може би и… ти?

Подразбрала разговора на двамата, Габриеле се приближи измежду вече напълно преобразените, както преди, жители на стария Лайден.

— Как е с новата, скъпи Аро? Като че ли наистина имаш добър вкус — звукът излезе от повдигащите се, изваяни гърди на Габриеле, но в лицето й имаше още черти, запазени от змийското превъплъщение. — О-хо, та това е Ксинтия, красавицата на нашия Лайден! — почти долепи тя лицето си до това на обърканата млада жена и продължи. — Внимавай, съкровище, да не пострадаш.

— Приятно ми е да го чуя от жрицата на стадото, Габриеле, но аз ще съм далеч от вашето щастие с господин градоначалника — каза прелестната Ксинтия, гледайки с видимо доволство към Арон и добави. — Има и за мен доста графове…, може и Дионисий, той тъкмо идва.

— Накъде ще се понесе компанията на високите особи?! — с преливащ от смях глас се намеси идващият, с тяло на боец, грамадан Дионисий. — Нали нямате нищо против ако ви придружа? — не отделяше той поглед от Ксинтия. — В „Стария лъв“!? Там има прекрасно филе от акула и вино от испанския крал.