Бари Късел - Прераждане в Отвъдното

Изненадващо дори за самия себе си, граф де Мол така отскокна от мястото си, че едва не докосна триметровия таван. Енергията, която притежаваше, но все още не умееше да управлява добре, явно бе в ход. Той направи двойно салто и със завидно приземяване се намери зад нападналия го воин. За секунда мечът на графа бе опрян о мястото, където шията на Роб не бе защитена.

— Ти си от тях, проклето създание… — излезе някакъв звук от притиснатата шия. — Ти си „летящ прил…“…

Не можа да изхърка думата, защото пак с неуправляемо движение на ръката си, графът преряза гърлото му. От разпраната артерия шурна кръв, която оплиска лицето на Уилям. Миризмата на червената течност, като че ли извади от равновесие графа и той с шеметна бързина отвори уста. Позволи струята да се насочи в гърлото му и жадно запреглъща.

Якоб гледаше и не вярваше на очите си, че неговият приятел и дългогодишен идол си позволява такива неестествени неща. Стоеше онемял и цялото му тяло бе парализирано. Дори да искаше, не можеше и крачка да направи.

„Трябва — мислеше си той — трябва колкото се може по-скоро да напусна това място.“

Графът, забравил за присъствието и на Ксинтия, и на Якоб, лакомо гълташе кръвта. Опиянен, той бе хванал почти умиращия воин така силно, че доспехите му се бяха превърнали в купчина нагънато желязо. Хватката, с която бе притиснал нещастника, дори не позволяваше тялото му да конвулсира. Очите на жертвата бяха изскочили от орбитите си и изцъклено гледаха в неопределена посока.

Якоб, осъзнал ситуацията, с последно волево усилие, успя да се измъкне от тайника, затръшвайки тежката врата. Навън бе започнало да се смрачава. Там той отвърза коня си и го пришпори към „Голямата мелница“. Може би там трябваше да се търси спасение.

— Уилям, по-спокойно, иначе ще умреш от голямото количество кръв. Успокой се, скъпи! — уморено прошепна все още лежащата млада жена, свестявайки се от припадъка.

— Ксинтия, скъпа моя, какво направихте от мен? Какво съм сега аз? Прилеп или човек, или изчадие? — бутна графът смачкания доспех на Роб и продължи. — Ами сега какво да правя, като така ме привлича мирисът на кръв. Не успявам да устоя.

Понечи пак да захапе кървавата шия, но Ксинтия така го блъсна, че той политна в ъгъла и я погледна учудено:

— Но, защо?

— Защото е много рано за обред. До нощес има много време, а и дотогава много работа ни чака — отговори черната красавица и добави. — Остави го да умре. Жалко за душата му, която сама ще си пътува за Големия дом и ще разкаже на другите за нас. Но вече е късно.

— Ксинтия, разкажи ми какво стана с теб? Какво е всичко това?

— Първо трябва да повърнеш тази кръв, защото ще умреш! — почти заповяда тя.

— Да, наистина започна да ми прилошава. Силата ми намаля и като че ли ще падна.

— Ти се превръщаш в дневен блудник, а те умират бързо — уплашено забеляза Ксинтия, виждайки как по ръцете му израстват мехури, пълни с кървава течност. — Повърни, бързо!

— Не мога! По дяволите!

— Почакай, аз ще опитам да направя нещо.

Вече съвзелата се окончателно, прелестната жена долепи устни до превръщащия се в дневен блудник де Мол и засмука силно. Цялата течност от стомаха му премина в устата на спасителката. Тя я изплю и за втори път падна в безсъзнание.

Мехурите спаднаха веднага. Той взе Ксинтия на ръце и нежно я целуна. Неусетно, езикът му като че ли се раздвои и изтъни. Бързо като стрела едно от разклоненията се втурна към кухината на черепа й. Така и не разбра как може да вижда там чрез езика си и как е възможно да говори с душата на Ксинтия и една много добре развита субстанция, намираща се до нея. От разговора с тях, той доби представа как е станал „летящ прилеп“ и как трябва да продължава нататък.

След идването в съзнание на изпружилата се на пода жена, те се прегърнаха пълни с любов, както в добрите стари времена. Уморени, но щастливи започнаха да правят план за вечерта. Ксинтия му каза, че трябва да убие някой тази вечер и да вземе душата му и тогава да се съберат в замъка на Борсбом. Оттам можела да му покаже пътя за стадото, а след това и как да летят нагоре. Тя самата тази вечер щяла да ловува с някой си граф Винсент, приближен на градоначалника. След това имала среща с Арон в замъка и там мислела да довери на водача на стадото, че е направила още един „летящ прилеп“, въпреки строгата забрана. Разчитала на това, че Арон е луд по нея и ще й прости, но трябвало да плати с любовна оргия.

Графът слушаше внимателно, но в главата му имаше друг план.