Джак Чокър - Медуза - Мръвка за тигъра

Имаше три работни смени по осем часа, трудовата седмица продължаваше шест дни, а на седмия се почиваше, само че дните за отдих бяха различни за всяка професия.

Е, за да няма съмнение, че всичко върви като по ноти, съществуваше и Служба за наблюдение.

Щом научих за нея, веднага заподозрях, че точно с тази идея Тейлънт Ипсир си е купил еднопосочния билет за Диаманта на Уордън. Макар да се съмнявам, че от подобна инстанция би имало полза в цивилизация, пръсната по хиляди планети, на Медуза тя си вършеше работата идеално. Разбира се, с това изобщо не ставаше по-обичана.

Всяко — ама всяко! — помещение във всеки град се наблюдаваше. Не само стаите и работните зали, а и главните улици, пресечките, бусовете… и каквото още се сетите. Дори най-безобидните приказки и постъпки се записваха в главния компютър, който се намираше в орбиталната станция. Рекох си, че който бе сътворил подобен програмен пакет за машината, заслужава бавна смърт чрез изтезания.

Очевидно и най-мощната система с изкуствен интелект не би могла да анализира подобна лавина от данни. Тук Ипсир отново бе проявил демоничната си хитрост. Службата за наблюдение (по-често я наричаха съкратено СН) играеше ролята и на полиция. Залагаше приложни програми за търсене на определени ключови думи или действия. Забележеше ли такова нещо, компютърът вдигаше мерника на съответния човек. Тогава един от агентите на СН сядаше да прегледа с помощта на машината личното досие на нещастника и накрая го привикваше, за да разбере що за сърбеж го кара да се държи непослушно. Никой не знаеше по какви точно признаци действа компютърът, а и лукавите типове от СН честичко тормозеха случайни хора, за да не успее някой умник да се досети за методите им от типа жертви, които си подбираха.

Кабайе не пропусна да се изфука, разбира се, колко чудесни резултати дава системата им. Невероятна производителност, извънредно редки случаи на лентяйство и немарливост. Престъпления почти липсваха, ако не се броят редките избухвания на натрупани страсти.

С нарушителите, доколкото изобщо ги имаше, се занимаваха тайни съдилища на СН. Наказанията започваха от понижение в ранг — и заплата, естествено — до предаване в ръцете на психокасапите (мнозина от тях садисти и перверзници, прогонени тук от Конфедерацията), за да си поиграят на воля с главата на престъпника. За държавна измяна се полагаше най-тежкото наказание (известно и като „окончателно понижение“) — крайно неприятно еднопосочно пътуване към спътниците на Момрат.

Грозно и гнусно общество… и почти неуязвимо, освен ако не знаеш точно къде са разположени наблюдателните устройства и от коя твоя дума ще се събуди студената бдителност на машината. Задачата ми ставаше на практика неизпълнима, особено в ролята на хлапе, което не бива да се допуска прекалено близо до властимащите. И все пак ми харесваше! Представляваше наистина върховно предизвикателство, а и бях попаднал на сравнително привичен свят, тоест зависим от технологиите. Успеех ли да измисля как да проникна в системата, тя щеше да работи за мен. Предполагах, че и СН като цяло, и самият Тейлънт Ипсир са се поотпуснали от самоувереност.

Щом обаче си изясних донякъде положението, разбрах и колко много ми предстои да науча тепърва. Нямаше да ми е лесно, а и никой не би се отказал да ме докопа още при първата грешка.

След беседата на Кабайе разговорите помежду ни бяха, меко казано, вяли и кисели. Опитвахме се да отгатнем къде ли са наблюдателните устройства из нашите стаи, но две вечери подред не ги открихме.

На третия ден получихме нагледен урок — домакините ни повториха дори фразите, които си бяхме разменили шепнешком. Много ми се искаше да ни покажат и някой запис, за да открия камерата по ъгъла, от който е снимала, но местните хитреци не направиха този гаф. В групичката си похортувахме и стигнахме до единодушния извод, че сме попаднали в нова килия, този път с размерите на планета; засега нищо повече не можехме да направим.

На четвъртия ден се довлякоха неколцина надути чиновници в същите униформи като на Горн и Сугра и ни подложиха на разнообразни тестове, разпитвайки подробно и поотделно всеки от нас.

Накрая влизахме един по един в малка стаичка, за която дотогава дори не подозирахме. Там ни чакаше жена, представила се като доктор Крауда. По знаците на бялата й престилка се досетих, че е психоспец. Нямаше от какво да се притеснявам — не само бях обучен и подготвен с внушения срещу всевъзможните трикове в нейния занаят, ами и самият аз бях посвоему творение на най-кадърните психокасапи в Конфедерацията. Просто трябваше да запазя прикритието си и в същото време да се проявя така, че да извлека максимална полза от разговора.