Джак Чокър - Медуза - Мръвка за тигъра

Следобед ние, „аклиматизираните“, бяхме привикани един по един в малкия кабинет. Дойде и моят ред. Очаквах да срещна поредния психодоктор, но вместо това видях непознат мъж.

— Ти ли си Тарин Бул? Аз съм Трин, завеждащ личния състав в гилдията на транспортните служители. Чух, че си имал желание да станеш пилот.

Изведнъж се ободрих.

— О, да, господине!

— Не е невъзможно. Общата ти култура е извън типичните рамки за твоите години, почти същото е и с математическите ти способности, да не говорим пък, че не сме се надявали хлапе като теб да е толкова наясно с компютрите. Обаче още имаш пропуски в образованието, не си и достатъчно зрял физически. Трябва да навършиш задължителната минимална възраст, за да те запишем в училището за пилоти… ако се стигне дотам. Все пак те насочиха към нашата гилдия. Не искам да ти вдъхвам напразни надежди. Не е лесно да ти намерим място, понеже не си нито дете, нито възрастен. А и резултатите от тестовете не ни помогнаха да определим пригодността ти за конкретна работа. Може би си попаднал където трябва, ако съхраниш амбициите си, само че тръгваш от най-ниското стъпало. Няма да те пращаме на училище. За общата програма ти е късно, за специализираните — твърде рано. Решихме да получиш длъжност — тук предпочитаме думата „място“ — с най-ниския ранг в гилдията, но в същото време ще ти бъде съставена програма за компютърно самообучение, та да се подготвиш за бъдещето.

Кимнах. Не е особено приятно да се изкачваш нагоре от самото дъно, но поне вече знаех откъде ще започна.

— Работата на низшите рангове е трудна и досадна, изисква се усърдие — предупреди ме Трин. — Ще те наблюдаваме и ако се справяш добре с нея и с учението, ще бъдеш повишаван по заслуги. Дали ще станеш пилот, наземен водач, или пък накрая ще си намериш друго място, ще зависи само от трудовите ти навици, от твоята прилежност, както и от оценката на началника ти. Важно ще бъде и как ще се приспособиш към живота в нашето общество. Имаш ли някакви въпроси?

— Ами… да, господине. На колко години трябва да съм, за да постъпя в училището за пилоти?

Той се усмихна снизходително.

— Минималната възраст е шестнадесет. Учебната програма трае една година, следва още толкова време практика. След това полагаш изпит за разрешително.

Закимах енергично. Но докато се опитвах да го убедя, че съм повече от решен да стигна с пот на чело до мечтата си, в ума ми като камбана отекваше разочарованието. Цели две години. Много, твърде много…

На следващия ден получих малка карта с номер и символ отпред и накъсани редове от точки — явно магнитни — на гърба. Символът представляваше светкавица между две дебели черти. Предположих, че трябва да са релси. Ясно, вече бях работник в транспортната гилдия. Дадоха ми и униформено облекло по мярка, тъмночервено, със същата емблема на десния преден джоб. Имаше и малък сак с тоалетни принадлежности, включително самобръсначка, която едва ли щеше да ми потрябва скоро. Накрая обух чифт червени обувки с гумени подметки, чийто грайфер не позволяваше да се подхлъзвам по гладките подове и подвижните тротоари на града.

В картата бяха записани името ми, новият адрес, гилдията, работното място и няколко контролни номера. Щеше да ми служи дори за разплащания. В централната банка на Сивата падина вече разполагах със своя сметка. Почти като у дома, само че тук сумата засега беше някакви си мижави сто кредита.

На изпроводяк чух неискрени пожелания за късмет от Горн и Сугра и много по-сърдечни думи от осемте си досегашни спътници, които също бяха свикнати напълно със своите микроби. Планът на магнебусните линии ме упъти откъде да мина, за да стигна до новото си жилище. Награбих сака и излязох на улицата.

Щом студът вече не ми пречеше, можех да се оглеждам на спокойствие. Все едно се намирах в покрит град, каквито имаше на по-негостоприемните светове по границата. Куполът беше ярко осветен отвътре и все пак си оставаше прозрачен — нямаше разлика в температурите и не се натрупваше скреж. Чудно, но не виждах дъха си, макар градусите наоколо да бяха доста под нулата. В какво ли, по дяволите, ме бяха превърнали тези дребосъци из клетките ми?

Местните магнебуси се движеха по линии, вдълбани в настилката, гумите им май бяха от изкуствен каучук. На добре обозначените с цветни знаци спирки имаше сензори, затова возилата спираха, дори на маркираното петно да бе стъпил само един човек. Въртящите се врати пропускаха всеки, който пъхне картата си в процепа, но не позволяваха да се промъкне друг с него. Любопитна подробност — изглежда Медуза не беше толкова свободна от дребни мошеничества, колкото се помъчиха да ни убедят. Подозирах, че и най-честните хора се опитват да пробутат по някоя кокошкарска измама. Как иначе да си върнат на смазващата ги система?