Джак Чокър - Медуза - Мръвка за тигъра

Докторката ми посочи стола пред бюрото и се зачете в досието ми на екрана.

— Ти си Тарин Бул, така ли?

Аз се поразмърдах на седалката, както е присъщо за неуверените в общуването хлапета.

— Да, госпожо.

— И си на четиринадесет години?

— Навърших ги преди няколко месеца — кимнах веднага. — Не знам точно кога. Доста отдавна съм по затвори и кукуболници… извинете, госпожо.

Тя не успя да прикрие усмивката си.

— Напълно разбирам какво си преживял. Знаеш ли, че вероятно си най-младият човек, пращан някога в Диаманта на Уордън?

— Ами, досетих се вече.

— Възпитанието и обучението ти, както и генетичните ти заложби те правят особено подходящ за администратор. И все пак не може да се каже, че си готов за такава работа на твоята възраст. Съгласен ли си с мен?

— Вярно си е, госпожо.

Можех ли да отвърна иначе, щом в нормални обстоятелства Тарин Бул трябваше още да е ученик?

Тя въздъхна и този път се взря в попълнените от мен тестове.

— Виждам, че проявяваш несъмнени математически способности, освен това разбираш доста задълбочено принципите, заложени в компютърните програми. Замислял ли си се с какво би желал да се занимаваш?

Моментът изискваше особено внимание. Избрах отговора, който най-добре пасваше на прикритието ми.

— Ще ми се да стана Владетел в Диаманта.

Тя пак се засмя.

— Да, разбирам. Но ако погледнеш трезво на положението си при недостатъчното образование… Привлича ли те нещо друго?

Поколебах се.

— Да, госпожо. Искам да бъда пилот.

Нищо не рискувах с тази момчешка приумица. А всъщност колко добре би било наистина да съм пилот! Пари, уважение, възможност да шетам по цялата планета…

— Не звучи неразумно — отсъди тя, след като помисли. — И все пак има много време, преди дори да започнеш обучението си за пилот. — Помълча и ми извъртя типичен професионален номер с рязката смяна на темата. — Имаш ли някакъв сексуален опит с момичета… или с момчета?

Престорих се на стъписан.

— Не, госпожо!

— А какво ти е мнението за момичетата въобще?

Вдигнах рамене.

— Готини са.

Кимна и си записа нещо, после ме попита:

— Как се отнасяш към заточението си в Диаманта?

Отново свих рамене.

— Ами по-добре е, вместо направо да бяха ме очистили. За Медуза нищо не мога да кажа, още не съм разгледал какво има тук.

Тя продължи да пише.

— Тъй, засега стига! Свободен си, Тарин. Утре някой друг ще поговори с теб, после ще решим с какво ще започнеш.

Не се затрудних изобщо в надхитрянето на комплекта от тестове, на който ни бяха подложили по-рано през деня. Знаех точно как оценяват резултатите. Затова се постарах да изпъкна в определени области, най-вече в електрониката и механиката, като не забравих да се съобразя с генетичните заложби и възпитанието на Тарин Бул. Съзнавах, че будя сериозно недоумение и колебания у тукашните властници. Хем бях прескочил възрастта да ходя на училище като родените на Медуза деца, хем не ми достигаха години да работя с възрастните. Нямах богат избор — представих се за нафукано генийче и сега сам си стисках палци.

Вечерта забелязах, че цветът на кожата ми се промени в оранжево-кафяво, както стана с още четирима от нас. Едновременно се развълнувах и изтръпнах от този признак на огромните промени в организма ми.

Горн и Сугра бяха много доволни на другата сутрин. Отделиха нас, петимата, за да проверят състоянието ни. Първото изпитание беше простичко… и решаващо. Както си стояхме само с мижавите халатчета, изведоха ни в студения коридор и ни накараха да слезем на първия етаж. Отначало се зачудих дали не се гаврят с нас за развлечение — щом отвориха външната врата, веднага се вледених, но след няколко секунди усетих как започва да ми става все по-топло и приятно.

Кафеникавият оттенък на кожата по ръцете ми бързо се смени със сивкав. Въпреки това се чувствах съвсем нормален човек.

Когато се увери, че понасяме добре студа, Горн ни изведе навън. Нищо не се промени. Беше ми хубаво като на филийка във фурна, макар да стъпвах бос по снега. Проверката се отрази добре и на психиката ми — избледня страхът от неизвестността, защото промяната в мен бе се оказала съвсем не толкова потресаваща.

Щом се увериха, че студът изобщо не ни мъчи, върнаха ни по стаите. В първия миг ме лъхна непоносима горещина, но усещането бързо изчезна както при излизането навън. Отново ми стана приятно и уютно. Е, поне физически вече бях истински жител на Медуза. Много ми се искаше да ни бяха обяснили всичко за шетането на микробите из телата ни, ала не се съмнявах, че са скрили всякакви важни подробности от нас. Вероятно смятаха, че каквото не знаеш, не можеш и да го използваш. Щях да почакам, докато натрупаният опит или някоя неочаквана случка не ми помогнат.