Том Кланси
Зъбите на тигъра
Джак Райън #12
„Нощем хората спят спокойно в леглата си, само защото други са готови да вършат насилие вместо тях.“
Джордж Оруел
„Това е война на незнайни воини; но нека всички да се борим с непоколебима вяра и чувство за дълг…“
Уинстън Чърчил
Къде Държавата да я поставим?
В Небето горе? Или на Земята?
Кое по-мъдро е? Човечеството да затрием
след раждането му? Или преди?
Делата тез най-свише се решават —
там, дето умниците държавници стоят…
Но има друго нещо, знаем го от опит:
Държавата свещена унищожава я война.
Свещена война, наричат я така.
Народът кой го води, не е важно.
Всевишният, дали?
Най-кряскащият политик, нали?
Кажете бързо как човеците да уморим?
Или по-евтино е да гласуват може би?
Нещата тези ставали са и преди,
а който в гроба е, отдавна се изпепели…
Народът свят ли? Глупости са туй!
Той роб е, знаем го ний вси!
Ръдиард Киплинг, „Песента на Макдонъф“
Дейвид Грийнголд беше роден в най-американската от всички общини — Бруклин, но на неговия бар мицва 1 1 Еврейски религиозен и семеен ритуал, когато момчето навършва 13 години. — Бел.прев.
в живота му настъпи важна промяна. След като тържествено си каза „От днес аз съм мъж“, той отиде на семейното празненство и се срещна с някои членове на фамилията, дошли от Израел. Чичо му Мойсей беше там много преуспяващ търговец на диаманти. Бащата на Дейвид също имаше седем бижутерийни магазина за продажба на дребно, главният от които беше на Четиринадесета улица в Манхатън.
Докато баща му и чичо му разговаряха за бизнес на чаша калифорнийско вино, Дейвид се озова в компанията на своя първи братовчед Дениъл. Той беше с десет години по-голям, току-що беше започнал работа в Мосад — израелското главно външно разузнаване — типичен новобранец, който забавляваше братовчед си с разни истории. Дениъл беше отбил задължителната си военна служба при израелските парашутисти, имаше единайсет скока и дори беше участвал за малко в Шестдневната война през 1967 година. За него това беше щастлива война, без сериозни загуби за ротата му и с достатъчно убити врагове, за да му изглежда като спортно приключение — нещо като сафари за опасен дивеч, но не чак толкова опасен, чийто край напълно отговаряше на предвоенните очаквания.
Тези истории рязко се различаваха от комюникетата за хода на войната във Виетнам, които даваха всяка вечер в новините по телевизията. Ентусиазиран от току-що придобитата си нова религиозна идентичност, Дейвид веднага реши да емигрира за еврейската си родина, след като завърши гимназия. Това приключение никак не допадаше на баща му, който по време на Втората световна война беше служил във 2-ра американска бронетанкова дивизия, но то беше за предпочитане пред възможността синът му да отиде в някоя азиатска джунгла, за да се сражава във война, която нито той, нито някой от познатите му одобряваше. Така че когато завърши гимназия, младият Дейвид взе самолета за Тел Авив, без дори и да помисли да се връща. Той опресни познанията си по иврит, отби задължителната си военна служба и като братовчед си бе вербуван в Мосад.
Справи се добре с тази работа — толкова добре, че днес бе шеф на бюрото в Рим — пост, който никак не беше маловажен. Междувременно братовчед му Дениъл беше напуснал и се беше върнал в семейния бизнес, който беше много по-добре платен, отколкото заплатата на държавен служител. Ръководството на бюрото на Мосад в Рим отнемаше много от времето на Дейвид. Имаше трима назначени на постоянна длъжност разузнавачи, които събираха голямо количество информация. Част от нея идваше от агент, когото наричаха Хасан. Беше палестинец по произход, имаше добри връзки с Народния фронт за освобождение на Палестина (НФОП) и нещата, които научаваше там, споделяше с враговете си за пари — достатъчни, за да си позволи удобен апартамент на километър от сградата на италианския парламент. Днес Дейвид трябваше да прибере от него информация от един тайник.
Беше го използвал и преди — мъжката тоалетна на ресторант „Джовани“ близо до подножието на Испанското стълбище. Първо обядва с телешко по френски — тук го правеха великолепно, след което допи бялото вино и стана, за да прибере пакета. Тайникът беше под най-крайния писоар вляво — твърде артистичен избор, но имаше преимуществото, че никога не се проверяваше и не се бършеше.
Читать дальше