Том Клэнси: Всички страхове

Както винаги, и сега има хора, на които трябва да благодаря.

На Ръс, за невероятно търпеливите му обяснения по физика (грешките са мои, а не негови). На Бари, за прозренията му.

На Стийв, за мненията.

На Ралф, за анализите.

На Джон, за правото.

На Фред, за достъпа.

На Джери, за приятелството.

На мнозината други, които изтърпяха безбройните ми въпроси и идеи — дори и тъпите.

И на всички добронамерени хора, които също като мен се надяват, че най-после ще прогледнем, и искат да ускорят процеса.

„Както вълкът напада кошарата.“ Добре известната строфа на лорд Байрон като по команда изникваше в съзнанието на повечето коментатори всеки път, когато се връщаха към сирийското нападение над завзетите от Израел Голански възвишения. То бе извършено на шести октомври хиляда деветстотин седемдесет и трета година в четиринадесет часа местно време. Докато са нахвърляли последните щрихи от плана, тази мисъл без съмнение бе хрумнала и на някои от сирийските военни с поетически наклонности. Планът е предвиждал срещу Израел да бъдат хвърлени толкова танкове и оръжие, колкото никой от прехвалените армейски генерали на Хитлер не бе и сънувал.

Овцете, на които попадна сирийската армия обаче в този навъсен октомврийски ден, приличаха повече на разгонени витороги овни, отколкото на хрисимите агънца, описани в пасторалните стихове. Превъзхождани от приблизително деветократно по-многоброен противник, двете израелски бригади на Голанските възвишения бяха обречени на гибел. Седма бригада, която защитаваше северната част на Голан, почти не отстъпи. Отбранителната й линия бе умело съчетание от гъвкавост и непоколебимост. Отделните огневи точки упорито отстояваха позициите си, като насочваха сирийците към скалистите дефилета. Там обаче ги посрещаше помитащият огън на израелските войници, които очакваха врага зад „Пурпурната линия.“ Когато на втория ден подкрепленията започнаха да пристигат, положението се удържаше с последни сили. В края на четвъртия ден от сирийските танкове, нападнали Седма бригада, бяха останали само димящи отломки.

Бригадата „Барак“ (Мълниеносната), която отстояваше южните възвишения, обаче не беше така ефективна. Тук местността не благоприятстваше защитата на израелците. Още повече че сирийските военни, водещи операцията на този фланг, явно бяха по-опитни. За броени часове „Барак“ бе разбита на няколко по-малки части. И въпреки че всяка от тях щеше да се окаже по-зла от кълбо пепелянки, сирийските части бързо се възползваха от коридорите и се втурнаха към стратегическата си цел — Генисаретското езеро. Ситуацията, развила се през следващите тридесет и шест часа, щеше да се окаже най-тежкото изпитание за израелските войски от 1948 година насам.

Подкрепленията започнаха да пристигат на втория ден. Те трябваше да бъдат хвърлени в хаоса на бойното поле: ямите от снаряди, непроходимите пътища и дезориентираните останки от израелски части, които за пръв път в израелската история бяха побягнали пред арабите. Едва на третия ден израелската армия отново успя да се стегне в железен юмрук. Тя обгради и след това размаза трите сирийски отряда, разкъсали отбранителната линия. Преходът към офанзивни действия последва незабавно. Бясната контраатака изтласка сирийците обратно към столицата им. Зад гърба си те оставиха бойно поле, обсипано с горящи танкове и тела на убити свои войници. Вечерта на същия ден бойците от „Барак“ и Седма бригада получиха по радиостанциите си съобщение от Генералния щаб на израелската армия: „ВИЕ СПАСИХТЕ ИЗРАЕЛСКИЯ НАРОД.“