Том Клэнси - Зъбите на тигъра

Само че този път номерът не мина. Тъкмо беше прибрал кутийката, когато някой го блъсна в гърба.

— Извинете, приятелю, т.е. сеньоре — поправи се гласът с оксфордски английски. Точно така би постъпил един възпитан човек, за да разведри атмосферата в подобна ситуация.

Грийнголд дори не отговори, само се извърна надясно, за да си измие ръцете и да си върви. Отиде до умивалника и пусна чешмата, когато погледна в огледалото.

През повечето време мозъкът работи по-бързо от ръцете. Този път той видя сините очи на мъжа, който се беше блъснал в него. Бяха доста обикновени, но изражението им не беше. Докато мозъкът му нареди на тялото да реагира, лявата ръка на човека се протегна и го сграбчи за челото. Нещо студено и остро се заби във врата му малко под черепа. Ръката му бе извита рязко назад, за да улесни преминаването на ножа през гръбначния мозък, прерязвайки го напълно.

Смъртта не настъпи веднага. Тялото рухна, когато всички електрохимически команди към мускулите спряха. С това изчезна и всякаква чувствителност. Остана само някакво далечно парещо усещане, а моментният шок не позволи то да премине в сериозна болка. Опита се да диша, но не можеше да разбере, че вече никога нямаше да може да го прави. Мъжът го завъртя като манекен в универсален магазин и го отнесе в тоалетната кабина. Сега единственото, което можеше да прави, е да гледа и да мисли. Видя лицето, но то не му говореше нищо. Човекът отвърна на погледа. Разглеждаше го като някакъв предмет, дори без омраза. Дейвид го следеше напълно безпомощен, докато онзи го поставяше да седне върху тоалетната чиния. Бръкна в сакото, за да открадне портфейла му. Обикновен грабеж ли беше? Ограбване на висш служител на Мосад? Не беше възможно. После мъжът сграбчи Дейвид за косата и повдигна провисналата му глава.

— Салам алейкум — каза убиецът. — Почивай в мир.

Значи беше арабин. В него нямаше нищо арабско. Недоумението сигурно личеше на лицето му.

— Ти наистина ли имаше доверие на Хасан, евреино? — попита мъжът. В гласа му не се усещаше задоволство, а по-скоро презрение. В последните мигове от живота си, преди мозъкът да умре поради липса на кислород, Дейвид Грийнголд разбра, че беше станал жертва на най-стария от триковете в шпионажа, т.нар. фалшиво знаме. Хасан му беше давал информация, за да може да разкрие картите му и сам да извлече информация от него. Какъв глупав начин да умре. Имаше време само за още една мисъл: Адонаи ечад! (Един е бог!)

Убиецът провери дали ръцете му са чисти и огледа дрехите си. Пробожданията с нож като това не предизвикваха голям кръвоизлив. Прибра портфейла в джоба си и опаковката от тайника. После оправи дрехите си и излезе навън. Спря се при масата си, за да остави двадесет и три евро за обяда си, като прибави и няколко дребни монети за бакшиш. Скоро нямаше да се върне тук. Приключил с „Джовани“, той прекоси площада. На влизане беше забелязал магазин на „Бриони“ и почувства, че има нужда от нов костюм.

Щабът на морската пехота на САЩ не беше в Пентагона. Най-голямата учрежденска сграда в света имаше място за командванията на сухопътните, военноморските и военновъздушните сили, но по някаква причина морската пехота беше останала отвън и трябваше да се задоволи със собствена сграда, която наричаха Допълнението на флота. Намираше се на четвърт миля по-нататък на „Лий Хайуей“ в Арлингтън, Вирджиния. Не беше кой знае каква голяма загуба. Морските пехотинци винаги са били нещо като заварено дете на американските въоръжени сили — технически подчинени на флота, където първоначално се използваха като частната армия на военноморските сили, тъй като сухопътните войски и флотът никога не са били в особено приятелски отношения.

С течение на времето корпусът на морската пехота се беше обособил като самостоятелен род войска, който в продължение на повече от век беше единствената американска сухопътна бойна сила, която чужденците виждаха. Те бяха освободени от необходимостта да решават тежки логистични проблеми и дори да имат собствен медицински персонал, като оставяха на моряците грижата за тези неща. Всеки морски пехотинец беше стрелец, чийто вид действаше отрезвително на онзи, които недолюбваше особено много Съединените американски щати. По тази причина морските пехотинци бяха уважавани, но не и винаги обичани от колегите им в американските въоръжени сили. За хората от по-улегналите родове войски у тях имаше прекалено много показност и желание да се перчат, както и прекалено изострено чувство за връзка с обществеността.