Едгар Бъроуз - Боговете на Марс

Все още ни беше трудно да разберем чия е и накъде е насочена. Когато наближи достатъчно, операторът на Кантос Кан получи една радиограма и веднага му я предаде.

«Кантос Кан, в името на Джедая на Хелиум, предай се, защото не можеш да избягаш. Зат Арас.»

Терните явно бяха заловили и превели съобщението едновременно с нас, защото веднага подновиха бойните си действия, разбирайки, че скоро ще бъдем нападнати от друг неприятел. Преди Зат Арас да даде първия си изстрел, отново бяхме влезли в бой с тернската флота. Тежките оръжия на Арас също откриха страшен огън. Кораб след кораб политаха под безмилостните изстрели на врага.

Заповядах на зелените воини отново да слязат в градините на терните.

— Излейте силата и отмъщението си до последната капка — наредих на зелените си съюзници, — защото до нощта няма да остане нито един, комуто да отмъщавате за сторените злини.

Скоро видях и десетте бойни кораба, на които заповядах да пазят входа на Омен. Те бързо се връщаха, като стреляха непрекъснато със задните си оръдия. Явно бяха преследвани от нови неприятели. Но есе едно, положението не можеше да стане по-лошо. Експедицията бе осъдена. Никой от участниците в нея не можеше да се върне през мъртвата ледена покривка. Исках само в последната минута преди смъртта си да изправя дългия си меч пред Зат Арас. Единствено той бе виновен за нашия неуспех.

В полезрението ми попаднаха и преследвачите на десетте бойни кораба. В първия момент не вярвах на очите си, но трябваше скоро да призная, че експедицията ни е сполетяна от най-фаталното нещастие — корабите, които виждах, принадлежаха на флотата на първородните. А според плановете ни те трябваше да бъдат затворени в Омен. Каква поредица от несполуки и нещастия! Каква ли страшна съдба ме преследваше, та на всяка крачка срещах такива препятствия? А дали не ме преследваше проклятието на Ису? Понякога наистина си мисля, че отвратителният й труп излъчваше злокобна божественост.

Присъединих се към хората си, отблъскващи терните от техен кораб, който ни бе закачил с куки от едната страна. В яростта на ръкопашния бой моята стара, безгранична самонадеяност се възвърна. И когато терн след терн падаха под острието на меча ми, бях уверен, че ще изтръгнем победата дори и в края, пред самото поражение.

Присъствието ми сред войниците така ги въодушеви, че след няколко минути взехме връх и нахълтахме в кораба на терните, за да видим как командирът се хвърля от палубата в знак на отчаяние от изгубената победа.

Присъединих се към Кантос Кан, който бе наблюдавал всичко. Той веднага издаде заповед на един от офицерите си и скоро знамето на принца на Хелиум се развя по всички възможни посоки от кораба на главнокомандващия. Мощен вик на въодушевление се изтръгна от войниците около нас. Той бе подет и от екипажите на другите кораби, когато и те на свой ред развяха моето знаме.

Тогава Кантос Кан отправи удара си. Прозвуча сигнал, ясен за всеки воин, участващ в тази жестока битка.

«Хора на Хелиум, за принца на Хелиум срещу всички негови врагове!» — гласеше той. Скоро флагът ми се развя и върху един от корабите на Зат Арас. Последваха го и други. На някои от тях се завързваха ръкопашни боеве между зодангийските воини и хелиумските екипажи. В един миг знамето на принца вече се развяваше над всички кораби, следващи Зат Арас. Той водеше около пет хиляди бойни машини.

Небето бе почерняло от трите грамадни флоти. Сега Хелиум бе обединен. Но беше трудно да се маневрира в това осеяно от огън небе.

Корабът на Арас беше близо до моя. Неговият екипаж ни обстрелваше ожесточено. Разделяха ни едва няколко метра. Готовите за скачане войници от двата кораба бяха приготвили мощни куки. Предстоеше смъртна борба. Първите железни обръчи бяха хвърлени. Аз отидох при войниците си, когато те се опитваха да отворят пътя към неприятелския кораб. С леко тласване машините се прилепиха една до друга и аз успях пръв да скоча на палубата на Зат Арас. Последва ме ентусиазираната и яростна тълпа от най-добрите и смели воини на Хелиум. Зодангийците отстъпиха пред мощния им устрем.

— Ти си мой пленник, Зат Арас — извиках аз, когато застанахме лице в лице. — Предай се и аз ще те пощадя.

За миг той се поколеба, но захвърли оръжието си и тръгна към противоположната страна на палубата. Преди да го настигна, той прескочи оградата и полетя в страшните дълбини.

Така безславен беше краят на Зат Арас, Джедая на Зоданга.